Гласът говореше на безукорен мандарин, лишен дори от намек за акцент. Не, той определено не познаваше този човек. Малкия Пийт се опита да кимне в знак на съгласие и опитът му завърши с това, че още няколко парчета стъкло се забиха в израненото му лице.
— Продаваш работници за железницата — продължи гласът.
— Да.
— Копачи на тунели. Китайци. С опит в работата с експлозиви.
— Да… няколко…
— Едва ли има много такива.
— Не, добрите са малко.
— Значи можеш да отличиш кои са добрите?
Какво, в името на небесата, означаваше това?
— Да. Трябва да са сапьори и да са работили като забойчици в мините. По правило идват тук, примамени от златната треска…
— Изпратил си няколко от тях в пустинята.
Мислите на Малкия Пийт бясно препускаха. Нямаше чак толкова китайци сапьори… добрите винаги се търсеха… какво, какво означаваше това?…
— Отговори или ще те убия!
Те работеха в екипи, а той предлагаше и транспортираше също и взрив… Не, не можеше да си спомни, трябваше да провери в счетоводните книги, но това щеше да отнеме време… щеше ли този човек да го остави жив толкова дълго?
Чакай! Имаше нещо… да!
— Железницата Сан Франциско, Престън и Финикс. Една група.
— Кога?
— Преди шест месеца.
— И накъде точно ги изпрати?
— Територия Аризона. Искаха ги за работа на линията западно от Тусон. От Стоктън… сега си спомням, че дойдоха от Стоктън, Калифорния. Не мога да се сетя нищо друго, не знам имената им, но мога да проверя и да ти ги кажа. Бяха четирима…
Мъжът удари с длан главата на Малкия Пийт и заби меката тъкан на слепоочието му в ръба на масата. Малкия Пийт се свлече в безсъзнание на пода.
Каназучи отиде до балкона, ловко се изкачи по декоративната дървена решетка за увивни растения на покрива и изчезна. Никой не го бе видял да идва, никой не го видя и да си отива.
Когато Малкия Пийт се свести, слухът за убийствата в градската му къща се бе разпространил в Тангренбу — краката на един от телохранителите му били отрязани и сервирани за обяд на Малкия Пийт, а той бил принуден да ги изяде: така твърдеше мълвата в най-преувеличените версии на случилото се… Каназучи вече отдавна бе напуснал чертите на Сан Франциско.
Под палубата цареше неестествена тишина. Корабните двигатели бяха преустановили работата си едновременно с изгасването на светлината. „Елба“ бе спряла и се поклащаше едва доловимо. Трюмът изглеждаше тъмен и негостоприемен като корем на кит.
— Gott in Himmel… — почна капитанът.
Дойл му направи знак да мълчи. Стояха и напрегнато се вслушваха…
Някой в коридора се придвижваше към предната част на кораба, където петимата мъже чакаха до празните ковчези.
Дойл взе лоста от капитана, дръпна фенера от Инес и затвори капака му, запращайки всички в абсолютен мрак.
— Преместете се до стената. Дръпнете се от вратата — прошепна той на останалите. — И никой да не казва нито дума!
Те чакаха и наблюдаваха. На десетина метра от тях в коридора примигна слабо пламъче — някой беше запалил кибритена клечка. Тя заподскача към тях, изгасна, на нейно място се появи нова и продължи да се приближава. Дойл внимателно следеше придвижването на неизвестния, който опипваше пода пред себе си с плъзгане на краката и когато фигурата стигна до люка и протегна ръка, за да хване дръжката, той излезе иззад прикритието и отвори капака на фенера право в лицето на човека, заслепявайки го. Мъжът извика, изпусна горящата клечка и вдигна ръка пред очите си.
— Защо правите това?
— А ти какво правиш тук, Пинкъс? — поинтересува се Дойл.
Айра Пинкъс се наведе и разтри очи в опит да премахне танцуващите пред погледа му светли петна, прекалено стреснат, за да опитва в този момент някоя лъжа.
— Следях ви — отговори той.
— Избрал си крайно неподходящ момент и… защо не се отдръпнеш от тази врата, Пинкъс — някой като нищо може да те простреля — уведоми го Дойл, дръпна дребния човек към стената и затвори вратата.
— Бях на средата на стълбището, когато всичко изгасна…
— А също бих предложил да не повишаваш глас.
— Окей — прошепна Пинкъс. — Господи, нищо не виждам… струва ми се, че се намирам в електрическа крушка… както и да е, каква е тази погребална история с черепи и кръстосани кости, мистър Конан Дойл… о-о, здрасти, Инес, радвам се да те видя.