— Здравей.
— А как е твоето име, приятел?
— Лайънъл Стърн.
— Много ми е приятно, аз съм Айра Пинкъс. Това пък трябва да е капитан Хофнер, драго ми е да се запозная и с вас, сър, наистина очаквах този момент с нетърпение, имате чудесен кораб… Аз съм Айра Пинкъс, „Ню Йорк Хералд“…
— Защо ви следи този човек? — обърна се Хофнер към Дойл.
— Пиша серия репортажи за трансатлантическите пътешествия с параходи, капитане, и наистина съм благодарен на възможността да ви интервюирам…
— Пинкъс — заплашително изрече Дойл.
— Да?
— Мълчи или ще съм принуден да ти запуша устата!
— О… да, разбира се.
Настана тишина, нарушавана единствено от серия тежки метални изръмжавания и простенвания, разнасящи се някъде отзад и над тях.
— Резервният генератор — обясни инженерът.
— Опитва се да завърти винтовете — допълни Дойл.
Хофнер кимна. Всички се заслушаха.
— Май не иска да заработи — проговори след малко Инес.
— Генераторът беше проверен и намерен за напълно изправен, преди да напуснем Саутхамптън — каза капитан Хофнер.
— Предполагам, че същото бихте казали и за основните двигатели? — напомни му Дойл.
Хофнер го погледна.
— Да не би да намеквате, че…
— Саботаж? — досети се Пинкъс с необяснимо злорадство.
Думата увисна във въздуха. Пинкъс премести няколко пъти погледа си от Хофнер към Дойл и обратно, подобно на зрител на среща по тенис на маса.
— Какво предвиждат правилата в подобна ситуация?
— Екипажът ще раздаде лампи и ще съпроводи всички пасажери, намиращи се на палубата, до техните каюти.
— И колко време може да отнеме това?
— Двайсет минути до половин час.
— Очаква се, че всички пътници ще останат в каютите, така ли?
— Да, докато не бъде възстановено подаването на електроенергия.
— Капитане… а знае ли някой, че сме тук долу? — попита Дойл.
— Първият ми помощник — отговори Хофнер. — И онзи, който е поел вахта на мостика.
— Да не би да са тръгнали за мен? — мрачно изказа подозрението си Лайънъл Стърн.
Миг преди да отговори, Дойл улови с периферното си зрение простодушното любопитство в ококорените очи на Пинкъс.
— Мистър Пинкъс, ще бъдете ли така добър да отидете в онзи ъгъл и да останете там за момент?
— Наистина ли? И защо?
— Защото искаме да разменим няколко думи на четири очи — обясни Дойл и му освети пътя с повдигане на фенера си.
Пинкъс примирено сви рамене и послушно се отправи по осветената пътека в далечния ъгъл, хвърляйки неспокоен поглед към празните ковчези.
— Да не искате да застана с лице към стената?
— Ако обичате.
— Ей, няма проблеми — каза Пинкъс, дари ги с фамилиарно махване с ръка и се подчини.
Дойл направи знак на останалите да се съберат в плътен кръг около него, скри фенера под палтото си и освети петте лица с призрачна светлина отдолу.
— Тези хора са готови на всичко, за да ви убият, мистър Стърн — каза той с едва доловим шепот. — Ако това ще им помогне да сложат ръка на „Книгата на Зохар“.
— Защо просто не им я дадем? — предложи Хофнер.
— Нямаме ни най-малка представа къде би могла да бъде…
— Тя е в каютата ми — намеси се Дойл.
Разнесоха се объркани възклицания.
— Господа, моля ви! — каза Дойл и хвърли лъч светлина към Пинкъс в мига, в който той извърна лице обратно към стената. — Ще имаме достатъчно време за обяснения, когато се озовем в малко по-друга компания, освен ако предпочитате да ги прочетете от първата страница на някой вестник.
— Напълно съм съгласен — обади се капитан Хофнер.
— След като са се убедили, че „Книгата на Зохар“ не е на мястото си в сандъка, нашите пътници без билет помислили, че тя все още е в каютата ви, мистър Стърн, откъдето вече са опитали да я вземат с цената на живота на мистър Селиг. Убеден съм, че сега, под прикритието на тъмнината, те отново ще атакуват каютата ви.
— Но защо сега? Точно тук, в центъра на океана? — недоумяваше Стърн.
— А не на един ден път от сушата, когато и шансовете им да избягат, без да бъдат разкрити, биха били много по-големи? — разшири въпроса му Дойл, явно готов да поясни веднага.