— Защото са разбрали, че вече знаем за присъствието им на борда, следователно повече не е било възможно да чакат — проговори Инес.
— Много добре, Инес! — похвали го Дойл.
— И как са се досетили? — пожела да разбере Хофнер.
— Неспазване на служебната тайна — отговори Дойл. — От някой офицер на командния мостик.
— Невъзможно.
— Не е някой от вашите, капитане. Говоря за техен съучастник.
— В униформа?!
— Опасявам се, че скоро ще ви информират за загадъчното изчезване на ваш офицер.
— Mein Gott, в такъв случай ще претърсим всяко ъгълче на кораба и ще открием…
— Ще направим нещо по-добро от това, капитане, но ще трябва да действаме без никакво забавяне, защото разполагаме с не повече от трийсет минути — каза Дойл и се обърна към инженера: — Разполагате ли с червен фосфор на борда?
Инженерът не го разбра и се обърна към Хофнер, който му преведе.
— Да, сър — отговори инженерът.
— Добре. Донесете веднага целия си запас.
Набитият възнисък инженер, когото досегашният развой на събитията бе държал в състояние на пълно объркване поради недоброто му знание на английски, с облекчение посрещна тази лесна за изпълнение задача, отривисто козирува и с почти маршова стъпка напусна товарното отделение.
— Капитане, можете ли да ни набавите някакво огнестрелно оръжие?
— Разбира се, оръжието се пази под ключ на мостика…
— Без някой от офицерите ви да разбере?
Хофнер опъна надолу реверите на куртката си и се напомпи до краен предел с тевтонска гордост.
— Мисля, че поне това мога да сторя.
— Какво възнамеряваш да направиш, Артър? — попита Инес.
— Ще заложа капан — простичко отговори Дойл.
— Така ли? Страхотно! Мога ли да помогна с нещо? — обади се Айра Пинкъс.
Дойл се обърна и го освети. Пинкъс се бе промъкнал на два метра от тях и кой знае откога се бе стаил до самата им група.
— Всъщност… мисля, че ще можете — каза Дойл.
Двайсет минути по-късно. Мека лунна светлина проникваше през илюминатора в кабината на Стърн, където цареше неземна тишина.
Първият звук: вмъкване на шперц в ключалката… острието мина покрай щифтовете, които леко и услужливо се разместиха, застивайки в очакване, последва едва чуто щракване, ключалката се предаде и дръжката се завъртя надолу. Вратата бавно се отвори, докато срещна съпротивата на сложената отвътре верига. В пролуката се показаха секачки, захапаха веригата и миг по-късно последното й звено бе прерязано. Ръка в ръкавица улови двете парчета, преди да се хлъзнат надолу и да вдигнат шум и внимателно ги отпусна, без да се чуе нищо.
Вратата се отвори, колкото да пропусне първата фигура, облечена в черно от главата до петите, обута с обувки с меки подметки и с опъната върху лицето маска. Фигурата огледа стаята, спря за миг поглед на неподвижно лежащото в долната койка тяло, после задържа вратата, пропускайки вътре втора, облечена по същия начин фигура. Тя бавно и без колебания отиде до койката. Лунните лъчи осветиха стоманено острие в ръката й.
„Сега!“ — каза си Дойл.
И в мига, в който черната фигура протегна ръка, за да отметне одеялото, в коридора отвън се разнесе ужасяващ вик, мъчителен стон на изтезаван човек, стигнал до границата на възможностите си да издържа повече, и постепенно се засили до максимум.
„По-леко, не преигравай.“
Двамата мъже се обърнаха към вратата, където се появи трета, идентично облечена фигура, и със знак ги извика навън. Те безшумно се плъзнаха натам и погледнаха в коридора, където се разиграваше най-странният спектакъл, на който някога бяха присъствали.
Фосфоресциращите очертания на корабен офицер осветяваха далечния край на тъмния коридор. Това бяха излъчващи сияние призрачни контури на мъж с преметнати през разкъсаната му униформа вериги и черни дупки в измъчените черти на зеленикавото лице на мястото на очните кухини. Изтерзаният дух простена отново, раздруса веригите си, повдига заплашително ръце и направи крачка към трите черни фигури.
Те сепнато отстъпиха.
Дойл отметна одеялото, изправи се в койката, насочи ловджийската пушка към тримата мъже и заповяда:
— Не мърдайте!
При звука на гласа му отсрещната врата в коридора рязко се отвори и на прага й застана Инес с насочен револвер…