Една от фигурите се наведе, хвърли се в краката на Инес и го подсече на пода. Револверът му изгърмя, куршумът звънна, рикоширайки от металния таван, и се заби в застлания под. Дойл натисна спусъка, но другите двама с невероятна скорост се бяха хвърлили в противоположни посоки, така че и неговият куршум безобидно рикошира от тавана. Дойл се хвърли към вратата. Единият от измъкващите се убийци буквално прегази „духа“ на „Елба“ — Дойл видя фосфоресциращата фигура да прави кълбо назад — и се скри зад ъгъла. Вторият се носеше на пълна скорост точно към люка, където капитан Хофнер, Стърн и инженерът чакаха в засада.
Третият скочи на крака, изхвръкна от помещението на отсрещната каюта, където се бе изтърколил, и понечи да последва съучастниците си. Инес се пресегна и го сграбчи за глезена. Мъжът се обърна и заби свободния си крак право в лявата китка на Инес, той извика от болка и пусна крака точно в мига, в който Дойл вдигна приклада на пушката и го стовари в тила на мъжа, запращайки го с лице в отсрещната стена, но вместо да рухне на място, убиецът се извърна в последния момент, запрати заднишком магарешки къч в диафрагмата на Дойл и на свой ред го засили обратно през разтворената врата към безмилостно твърдите рамки на койките.
В същия момент Инес подсече с ритник краката на мъжа, той подхвръкна във въздуха и с глух удар падна на пода. Инес изпълзя чевръсто до него и стовари тежкия си юмрук в главата му. Дойл излетя обратно в коридора, опря дулото на пушката си в гърдите на проснатия мъж и зареди нов патрон.
— Само мръдни и ще те застрелям — заплаши го той задъхано, защото още не бе успял да възстанови дишането си.
Фигурата лежеше неподвижно. Дойл шумно дишаше и се благодареше на Бога, че Инес бе пуснал юмруците си в действие толкова убедително. На всичко отгоре бе успял да запази хладнокръвие в критична ситуация. Явно кралските мускетари все пак бяха успели да го понаучат на нещо.
— Хванахме ли го? — попита корабният „призрак“, спирайки предпазливо на три-четири метра от тях.
Двамата братя сепнато се обърнаха към него, което им попречи да реагират, когато облеченият в черно мъж светкавично извади от ръкава си малък револвер, насочи го в слепоочието си и стреля.
— О, боже! О, боже мой, мъртъв ли е? — попита призракът.
— Разбира се, че е мъртъв, Айра! — раздразнено отвърна Инес. — Не видя ли, че стреля в главата си?
— Добре де, но какво, по дяволите, може да накара някого да стори подобна лудост? — възкликна Пинкъс, облегна се на стената и машинално започна да бърше фосфорната смес от ръкавиците си.
— Е, нали ти си репортерът? — отвърна му също толкова вбесеният Дойл. — Защо сам не го попиташ? Стой тук, Инес. Сега се връщам.
И Дойл бързо се отправи наляво по коридора.
— Исусе Христе, Марийо и Йосифе, наистина много се изплаших, Инес, и никак не ме е срам да си го призная — въздъхна Пинкъс, като си правеше вятър с фосфоресциращата шапка. — Кажи, как беше? Добре ли го изиграх?
— Мисля, че ако всичко останало в живота ти се провали, винаги ще можеш да си намериш работа като домашен призрак.
— Ха, това е чудесно, много ти благодаря.
— Помогни ми сега. Трябва да го изтеглим настрани, преди туристите да са надушили какво става.
— Дадено, приятел, каквото пожелаеш.
Пинкъс посегна надолу и Инес можа да го разгледа по-отблизо: по лицето му се стичаха лепкави струйки фосфоресцираща пот и от това то изглеждаше сякаш се топи.
— Мисля, че няма да е лошо и теб да скрием.
Дойл намери Лайънъл Стърн и инженера, коленичили в тъмнината край изхода на люка в края на коридора, да се грижат за капитан Хофнер, който стискаше ранената си ръка.
— Чухме изстрелите — каза Хофнер. — Mein Gott, той ни нападна толкова бързо, че нямах време да…
— Беше като сянка — поясни инженерът.
— Заби се право между нас — допълни обяснението Стърн. — Всичко се разви така светкавично, че дори не бих могъл да ви кажа в каква посока избяга.
— Няма нищо — примирено въздъхна Дойл и коленичи, за да разгледа следите по пода. — Той сам ще ни се покаже.
И посочи едва забележимия слой фосфоресцираща смес, който бе положил, след като бяха намазали Пинкъс. Дойл нареди на Стърн да остане при капитана и заедно с якия инженер, стиснал с двете си ръце грамаден френски ключ, тръгна по дирята светещи отпечатъци, която водеше към мрака на откритата палуба.
Луната се скри зад приближаващата се към тях облачна пелена и падналата тъмнина направи проследяването на светещите дири още по-лесно. Останала без тяга, „Елба“ тежко се полюшваше върху засилващите се вълни, предвещаващи наближаваща буря; фонтани пръски летяха през безлюдната палуба, а натегнатите стоманени въжета звънтяха като струни на арфа под напора на свистящия вятър. „Елба“ все по-малко приличаше на презокеански лайнер и все повече на параходна версия на обречения „Летящ холандец“.