— Тос чофек — прошепна инженерът, когато двамата за малко поспряха, преди да завият на поредния ъгъл, — той истински дер тойфел.
— Дявол? — повтори Дойл. — Да. Но все пак е най-обикновен човек.
Той се наведе, за да разгледа последния отпечатък от обувка, чу леко и равномерно тракане и видя, че гаечният ключ в тресящите се ръце на инженера тропа по перилата.
— Как се казваш?
— Дитер. Дитер Бок, сър.
— Радвам се, че си с мен, Дитер.
— Благодаря, сър.
Те проследиха оставената диря до едно стълбище на задната палуба. Дойл се взря през лепкавия мрак и му се стори, че различава фигурата на едър мъж, изправена до перилата в самия край на кърмата. Дойл бръкна за револвера си, но в същия миг корабът рязко се наклони, забивайки нос в пропастта между две поредни вълни. Двамата залитнаха, а когато отново вдигна поглед, Дойл видя, че фигурата при релинга вече я няма. Той обърна въпросителен поглед към спътника си, но инженерът не бе забелязал нищо. Тръгнаха напред. Голямото разстояние между отпечатъците подсказваше, че мъжът не бе спирал да тича, а дирята водеше до самия край на горната палуба, където просто прекъсваше.
— Той хвърлил през борда?
— Май така излиза — съгласи се Дойл.
— Във васер? — попита Бок и хвърли неспокоен поглед към застрашително издигащите се вълни. Като повечето моряци и той живееше в постоянен страх от океана. — И защо тос чофек прави такова нещо?
Защо наистина, запита се Дойл. Какво може да накара двама мъже да предпочетат смъртта пред залавянето им?
Заради кражбата на една книга?!
Преместиха жеронския „Зохар“ от скритото отделение в пътническия сандък на Дойл на безопасно място в корабния сейф и поставиха денонощна охрана. Макар с ръка в преметната през рамото му превръзка, капитан Хофнер се върна на мостика, събра офицерите си и нареди да се извърши старателно претърсване стая по стая. Както бе предсказал Дойл, първия помощник-капитан го нямаше никакъв, макар мнозина да се кълняха, че са го видели — млад, симпатичен рус мъж в пълна униформа на командния мостик в самото начало на бурята.
Всички корабни механици се събраха в машинното отделение и накрая успяха да убедят резервния генератор да заработи. С възстановено осветление и една четвърт от пълната мощност на корабните винтове, капитан Хофнер насочи „Елба“ право в зъбите на шквала, който вече затваряше челюсти около тях. Екипажът поднови титаничните си усилия да отстрани повредата на основния генератор, пасажерите останаха заключени в каютите си, уведомени, че е обявена критична ситуация, и предупредени при никакви обстоятелства да не подават нос навън, като им бе обяснено, че неудобствата се налагат заради бурята и загубата на мощност. Никой не спомена за опасенията, че на борда може да бродят неизвестни убийци.
След като поставиха охрана в двата края на коридора и блокираха евентуалната нежелана поява на някой любопитен пътник, Дойл, Инес, Стърн и Пинкъс — той вече бе част от тях и те бяха по-склонни да изтърпят компанията му, отколкото да рискуват да им се изплъзне от погледа — се събраха в каютата на Стърн край газена лампа, надвесени над трупа на самоубилия се облечен в черно нападател.
Когато свалиха маската, под нея се появи широко лице на около трийсетгодишен мъж с тежки вежди и права черна коса — яванец или може би филипинец, помисли си Дойл. В сгъвката на лакътя му имаше малка характерна татуировка, изработена може би чрез изстъргване на кожата, в резултат на което тя бе загубила естествения си цвят. Татуировката изобразяваше непълен кръг, пронизан от три начупени линии. Фигурата напълно съвпадаше с онази на листа хартия в джоба на Дойл, който бе снел драскулките от стената до трупа на Селиг. Вглеждайки се по-внимателно, Дойл установи, че става дума не за татуировка, а за изгаряне, подобно на онези, които се правят, за да се сложи знакът на собственика на стадо говеда.
Дрехите на мъжа бяха ушити от обикновена черна памучна тъкан. Намериха шест оръжия, скрити на различни места: ножове във всеки от ръкавите и крачолите, използвания за самоубийството малък револвер с две дула и тънка жица, омотана около кръста — смъртоносната гарота. Кокалчетата на ръцете и ръбовете на дланите на мъртвеца бяха загрубели и покрити с твърди мазоли, а по тялото му имаше следи от нож. Ясно бе, че пред тях лежи трупът на истински воин. Синините на Дойл и Инес от краткия им сблъсък с този мъж бяха достатъчно убедително доказателство за неговото умение в бойните изкуства. Изводът се налагаше: хладнокръвна, ефективно действаща машина за убиване. Нямаха никакви основания да приемат, че оцелелите му съучастници представляват нещо по-различно.