Дойл покри трупа с чаршаф. Четиримата мъже трябваше непрестанно да се подпират по стените и койките, за да се противопоставят на люшкането на кораба.
— Все още не сте ни обяснили, мистър Дойл, как така „Зохар“ се оказа във вашата каюта? — напомни Стърн.
— Освен хапчетата, които намерих в подплатата на сакото на мистър Селиг, аз се натъкнах и на ето този ключ — обясни Дойл и им го показа. — Той очевидно не беше за вратата на вашата или на която и да било друга каюта, макар да носеше маркировка, че е собственост на „Елба“, ето това тук… — Той им посочи малките набити букви с името на парахода.
— И какъв е той? — нетърпеливо попита Пинкъс.
— Опитах го на всяка ключалка, която открих в тази каюта, после тръгнах по коридора. Зад гимнастическия салон има малко и рядко използвано складово помещение — човек никога не би му обърнал внимание, освен ако не го търси специално, а входът му е постоянно скрит от прибираните шезлонги и възглавници. Ключът отвори неговата врата. В тясното помещение открих малко тайно отделение в ламперията — с неясно предназначение и отдавна забравено от всички. Мистър Селиг е преместил вчера вечерта „Книгата на Зохар“ от скривалището й в каютата ви — обикновена дупка в неговия дюшек, нищо чудно, че не е искал да излиза никъде — на новото място, след като капитанът отказал да удовлетвори молбата ви да използвате корабния сейф — разговор, който неволно подслушах.
— Нямах представа… — започна Стърн.
— Разбира се. Той е свършил тази работа, докато опитвахте да се свържете с мен снощи след сеанса, около час преди убийството.
— И как са успели да го убият, без да го докоснат дори с пръст? — поинтересува се Инес.
Дойл извади две малки хартиени пакетчета от джоба си, отвори ги, за да ги видят всички, и продължи:
— Когато снощи намерихме тялото на мистър Селиг, аз открих малка бучка глина точно зад прага на вратата. Тази сутрин свалих идентична засъхнала бучка от вътрешността на един от ковчезите в трюма — доста по-голяма, колкото юмрук, но само в един ковчег.
— Окей, чудесно, докторе. И какво общо има тази засъхнала буца кал с цялата шашма? — прекъсна го Пинкъс с безстрастната тактичност на закоравял журналист.
— Мистър Селиг е бил по-ревностен вярващ от вас, мисля, ще се съгласите с това, нали, мистър Стърн? — попита Дойл.
— Да.
— Значи имам основание да предполагам, че е бил отлично запознат с различни аспекти на историята и митологията на юдаизма?
— Напълно. Рупърт посвети на изучаването им много години.
— Ще бъде ли справедливо да кажем още, че мистър Селиг е взел много присърце онова, което подобни занимания са могли да му дадат, да кажем в същата степен както ние Светото евангелие?
— Определено… но какво се опитвате да докажете?
Дойл сниши глас, наведе се над фенера и идващата отдолу светлина освети чертите на лицето му някак зловещо.
— А знаете ли, мистър Стърн, легендата за голема?
— Големът ли? Да, разбира се… искам да кажа, най-общо. Помня, че когато бях малък, баща ми разказваше тази история многократно.
— Голем ли? Това пък кво е? — намеси се Пинкъс, който все още излъчваше слабо зеленикаво сияние, въпреки че се бе търкал цял час под душа с твърда четка.
— Думата голем идва от староеврейската дума за зародиш или неоформен живот — поясни Дойл. — Преданието казва, че с това име Йехова кръстил Адам, вдъхвайки живот в тялото, което изработил от обикновена глина в Райската градина.
— Йехова? — въпросително изрече Пинкъс и пукна балон от дъвка. — Защо Йехова?
— Йехова е староеврейското име на Бог — нетърпеливо отговори Стърн, смаян от тъпоумието на този човек.
— Но историята за голема, която има много по-тясна връзка с нашата дискусия — продължи Дойл, обръщайки се към Стърн, — започва в еврейското гето на Прага към края на шестнайсети век. Това време бележи кулминацията на вълна от погроми срещу пражките евреи, както между впрочем из цяла Източна Европа. Но нападенията в Прага се отличавали с особена жестокост и кръвожадност. Един от старейшините на еврейската общност бил ученият равин Юда Лъв Бен Бецалел — смирен човек, почти светец. Та рави Лъв отчаяно търсел начин да защити евреите в гетото от смъртната опасност. Той прекарал години в ровене из ръкописите в библиотеката на стария храм, надявайки се да намери решение. Един ден, разказва легендата, докато прехвърлял боклуците в старото мазе на Великата синагога, той се натъкнал на древен манускрипт, съдържащ тайната на велика и мистична сила…