Дойл разсеяно се усмихна, усещайки, че ще бъде невежливо да попита за това Пепърман, но все пак надявайки се той скоро да си тръгне, за да може най-сетне да разопакова багажа си. Понеже нямаше какво друго да прави, той посегна и взе още един пакет от високата колкото алпийския Матерхорн купчина красиво опаковани подаръци, която ги чакаше при влизането им в апартамента.
Беше яркочервена сатенена възглавничка, на която бе избродирано: „МАКАР ЧЕ БИ МОГЪЛ ДА БЪДЕ И ПО-СКРОМЕН, ХОЛМС Е ПО-ДОБЪР ОТ ВСЕКИ ПОЛИЦАЙ“.
— Започвам вече да… — прошепна Дойл. Прималя му при мисълта, че ще трябва лично да отговори на всеки изпращач на подарък, както повелява етикетът.
И понеже страдаше от болезнена пристрастеност към реда, той вече си представяше купищата картички и безкрайното усилие да персонализира всяка една от тях, добавяйки със собствената си ръка неизброими „Благодаря“… мили боже, това наистина щеше да продължи със седмици. Пътуването му беше замислено като възможност да се откъсне от всичко това, да поживее безгрижно, да се поразходи. Ако бе дошъл Лари, може би щяха да успеят в тези си намерения, но Инес… Инес щеше да забърка невъобразима каша от задача с това ниво на организационна сложност. А сега, след като бе надушил следите на онова стадо танцуващи момичета, брат му просто можеше да бъде отписан за всякаква работа. Ето например, къде се беше запилял сега? Дойл не го бе виждал, откакто се бяха регистрирали в…
— Не си спомням да съм ви го споменавал, но Гроувър Кливланд неведнъж е отсядал в този апартамент — каза Пепърман.
— Кой Гроувър?
— Гроувър Кливланд. Президентът.
— На…? О, президентът на вашата страна.
— Да, сър. Точно тук — в Президентския апартамент. Няколко пъти.
С всичките си сто и трийсет килограма живо тегло! О, боже, май щеше да е добре да провери дали леглото не е счупено. Той хвърли поглед към лицето на Пепърман, което изразяваше едно-единствено нещо: желание да угоди, и сам се сгълча: „Ама и аз съм един, капризнича по повод на дребни неудобства, чудя се защо не си тръгва вече, а бедният човек чака само да чуе колко съм доволен, че е организирал целия този шум около мен“.
— Знаете ли, майоре, наистина съм неспособен да изразя дълбоката си благодарност за всички усилия, които сте положили заради мен — каза Дойл.
— Наистина ли? — Лицето на Пепърман светна като пълна луна.
— Действително не мога да намеря подходящи думи, за да ви благодаря за онова, което сте направили. Напълно сигурен съм, че нашето турне ще бъде страшно успешно за двама ни както във финансово, така и в интелектуално и във всякакво друго отношение, което бих могъл да си представя.
— Не знаете колко щастлив съм да чуя тези думи от вас, сър — отговори развълнувано Пепърман, изправи се, раздруса ръката му и за пореден път го заслепи с белоснежните си зъби. — Страшно ми е приятно. Е, добре, мисля, че е крайно време да ви оставя да се настаните…
— Не, не, всичко е наред…
— Не, сигурен съм, че мечтаете за час-два тишина и спокойствие. Не забравяйте, от тук нататък ще действаме под пълна пара, така че това може да се окаже последният ви шанс да си отдъхнете.
— Може би сте прав…
— Значи, ако сте съгласен, сър, ще дойда да ви взема с файтон в осем и ще тръгнем направо за приема, който дава вашият издател.
С тези думи добродушният гигант се сбогува и Дойл се отправи на изследователско пътешествие из състоящия се от три спални комплекса Президентски апартамент, изчислявайки наум изумителната му стойност. В него имаше италиански мраморен под и первази, персийски килими с габаритите на площадка за крикет, необятни египетски вази, платна с пейзажи на холандските майстори, които биха му позволили да отплава до Великобритания, ако уловеше попътен вятър с тях. Налягането на водната струя, изригваща от окачения над главата му душ в банята, беше смайващо, ако не и направо опасно за живота. Току-що се бе уверил, че леглото бе издържало на предизвикателството с президентски мащаб, когато на вратата се почука. Той се отправи към нея, което в място с подобни размери му отне близо минута, и то след като я откри.
Но там нямаше никого. Той се върна в хола.
— Извинявай — каза нечий глас и Дойл подскочи на цяла педя.
Джек Спаркс го чакаше изправен до рояла при прозореца. Беше се отървал от свещеническите одежди на отец Дивайн, а заедно с тях бе изчезнала пооредялата червеникава коса, бакенбардите и шкембето. Дойл почти бе забравил, че този човек е гений на дегизировката, и с известно трепване си спомни, че бе приписал същия хамелеонски талант на своя детектив. Ето че най-сетне беше лице в лице с прототипа на Шерлок.