Изглеждаше горе-долу както преди, е, десет години по-стар… но всички сме по-стари, помисли си Дойл, прекрасно съзнавайки онази странна способност на човешкия мозък да се нагажда към постепенната ерозия на времето, приспособявайки се към малките промени, които така и не забелязваме в огледалото. Беше все така облечен в черно — обикновени панталони и риза, кожено палто и добре познатите от едно време меки кожени обувки. Косата му бе по-къса, подстригана ниско, до самия череп, и прошарена. Белезите, които Дойл бе забелязал по лицето на отец Дивайн, не бяха дело на грим — отляво, по линията на самата челюст, минаваше белезникава ивица, а на челото се виждаше малка вдлъбнатина, почти скрита под косата. „Сякаш е бил нарязан на парчета и после сглобен отново — помисли си Дойл, — и това засенчва благородния му чар… отвътре е изплувало нещо по-твърдо и по-непристъпно.“
Най-много се бяха променили очите му и все пак те бяха първото, което Дойл бе познал; спомняше си, че бе виждал в тях в най-трудните им мигове заедно същия поглед на преследван звяр, същото духовно прекършване. Сега този поглед се бе наместил там трайно, бе заседнал по-дълбоко — знак на отдръпване от живота. Невъзможно бе да не забележиш подобни очи, още по-малко възможно бе погледът в тях да не те обезпокои.
„Каква жестока ирония — продължаваше да мисли Дойл. — Ето ме тук в този апартамент в ролята на почетен гост, честван извън всякаква разумна мярка заради подвизите на един измислен литературен герой, а пред мен стои лицето, вдъхновило ме да го създам, и то е само една печална, достойна за съжаление сянка на човека, когото познавах.“ Стотици пъти през изминалите години Дойл си бе задавал въпроса ще види ли пак някога своя приятел. И в момента изпитваше единствената емоция, която не бе допускал, че ще изпита.
Страх.
„Напълно естествено. Смятах, че отдавна е мъртъв, така че сега се чувствам сякаш съм изправен пред призрак, нали?“
Джек не помръдваше: нито се опита да скъси разстоянието между двамата, нито протегна ръка за поздрав. Нито в погледа, нито в поведението му се долавяше някаква топлина или поне радост от срещата… единствено някаква упорита прямота и съжаление.
— Причината, поради която не се опитах да ти се обадя на кораба… — почна Джек с равен глас, в който не се долавяше никаква жизненост.
— Знаеше, че съм там, още от първия ми ден на борда, нали?…
— Не исках да те забърквам.
— Това нямаше да ми причини никакви неприятности.
— Случаят с нищо не те засягаше. Не предполагах, че можеш да се появиш там. Изненада ме. Не знаех как да постъпя. Същото се отнасяше и до Стърн и книгата му. Нямаше какво да се направи.
— Ще повярвам на думите ти. — „Защо се държи така студено?“
— Заподозрях онези четиримата на борда. Предположих, че са замесени и в другия случай.
— Кражбата от Оксфорд на Библията „Вулгата“.
Спаркс продължаваше да държи ръцете си скръстени на гърба; нито кимаше, нито свиваше рамене, поддържаше абсолютна икономия на жестове и движения, без да прави нищо, за да се почувства събеседникът му по-спокойно.
— Съжалих, когато те видях там — каза Спаркс.
— Нямаше за какво…
— Донесох ти толкова неприятности в живота.
— Глупости. Щях да бъда щастлив да науча, че си останал жив…
Едва сега Джек поклати глава, гневно и енергично.
— Аз не съм.
Сърцето на Дойл замря. Спаркс отбягваше погледа му.
— Не по онзи начин, по който смяташ.
— Сигурно ще се съгласиш, че аз бях в пълно неведение? — напомни Дойл.
— Онази жена. На борда на кораба.
— Медиумът ли? Софи Хилс?
— Попита я за мен.
— Тя каза, че не си мъртъв.
— Сбърка. Аз наистина умрях. Останах в това тяло и умрях.
— Но, Джек… Ти си жив… Самият факт, че стоиш тук…
— Животът… не означава… същото… което означава за теб. Няма начин… да ти го обясня… няма как да разбереш. Няма абсолютно нищо… което би могло да ме направи… щастлив.
Джек говореше като автомат, с лице, изпразнено от всякакво изражение, някак недосегаем. Последната дума изплю, сякаш му нагарчаше в устата. В едно беше прав: в него бе изчезнало всичко човешко. Използвайки методите за анализ на събеседника си — умение, предадено му от самия Джек — Дойл се почувства неловко.