Настана продължителна тишина. Джек се бе извърнал и гледаше през прозореца. Кожата на Дойл бе настръхнала, дланите му бяха потни. Но той продължаваше да чака Джек да каже нещо повече. „И ти ще ме намериш доста променен, стари приятелю — сега не е толкова лесно да ме изплашиш.“
— Не исках да ме виждаш такъв — каза накрая Джек.
Наистина ли в гласа му прозвуча притеснение? За пръв път Дойл обърна внимание на скръстените зад гърба му ръце: те бяха обсипани с множество червени и белезникави белези, пръстите бяха криви, сякаш са били мачкани. Кутрето и безименият пръст на лявата му ръка липсваха. Какво се бе случило с него?
— Лари ми разказа как се е случило — поясни Дойл. — Намери ме в Лондон. Ще станат десет години оттогава. Научих как двамата сте проследили следите на брат ти до Австрия. Как сте го намерили при водопада. Разбрах за схватката… и как двамата сте паднали.
— Да. Прочетох разказа — сухо отговори Джек, загледан надолу към града.
— Няма да се извинявам, че съм писал за човек, когото смятах за отдавна загинал — каза Дойл, усещайки по гърба му да пролазват мравки. После допълни с малко по-мек глас: — Отидох там… години по-късно. С жена си — сега съм женен. При водопада Райхенбах. Изобщо не разбрах как е възможно някой да оцелее, но ми казаха, че веднъж се било случило. Било възможно. Но тъй като не ми се обади…
Гласът му заглъхна, но отговор не последва.
— Кралицата изпрати хора да ме заведат при нея — продължи Дойл. — Няколко месеца след онази история със Седмината. Аудиенция при самата кралица!… Отидох — бях само на двайсет и пет години — и разговаряхме. Тя потвърди истинността на всичко, което ми беше разказал, както и това, че си работил за нея през цялото време. Изобщо не ми намекна по някакъв начин, че може да си останал жив…
Но защо му говореше неща, които той сигурно вече знаеше? Дойл осъзна, че изпитва остра нужда да запълни с думи пропастта между двама им, да хвърли някакъв мост през нея, да намери път обратно към него.
— Вика ме от време на време. Интересува се от мнението ми по един или друг въпрос… по нейна молба не съм споменавал пред никого за това. Продължавам да съм на нейно разположение… Мисля, че това е най-малкото, което бих могъл да сторя.
Спаркс стоеше все така обърнат с гръб към него и не реагираше по никакъв начин.
— Лари работи за мен… ще станат вече пет години. Повиках го при мен веднага щом нещата се пооправиха. Той е чудесен секретар. Незаменим… мисля, че би трябвало да се гордееш с него, Джек. Разбира се, той дължи всичко на теб… особено зарязването на престъпния живот. Знам колко много би се зарадвал да те види.
Джек поклати глава, показвайки, че отхвърля подобна възможност. Дойл с мъка сдържа гнева си.
— Очевидно ти продължаваш да работиш за Короната — каза Дойл.
Едва сега Джек заговори с безтелесен глас:
— Преди три години… се озовах пред сградата на Британското посолство във Вашингтон. Вече бях в Америка… от известно време. Бях им изпратил телеграма — кодирано съобщение, което само аз бих могъл да изпратя. По различни канали то бе стигнало… до най-високо ниво. В посолството получили отговор: дайте на тази човек всичко, което може да поиска. Служителите ме гледаха като че ли съм някакъв неизвестен животински вид, измъкнат от дълбините на морето.
Защо беше толкова сдържан и неподатлив? Въпреки наблюдателните си способности, развити до съвършенство, Дойл не можеше да проникне през завесата от мълчание около този човек. Може би се налагаше да използва по-емоционален и по-пряк подход.
— Никога не съм те изваждал от мислите си, Джек! След онова, което Лари ми разказа, бях убеден, че съм те загубил завинаги. Ти така и не разбра колко много означаваш за мен, така и не осъзна, че само благодарение на теб животът ми се промени към по-добро. Вярвах, че ако си оцелял по някакъв чудотворен начин, ти ще намериш начин да ми се обадиш…
— Ти никога нямаше да научиш — остро го прекъсна Спаркс. — Не и от мен.
— Но защо?
— Такива бяха обстоятелствата. Нещастни, но неизбежни. По-добре да не беше ме виждал!
— Защо, Джек?
Спаркс гневно се обърна към него и този път белезите по лицето му изпъкваха на фона на бледата кожа.
— Аз не съм онзи, когото познаваше. Забрави го. И повече не ми говори за него.