— Но аз трябва да знам какво се е случило с теб.
— Сложи надгробна плоча над този спомен. Върви нататък. Ако не можеш… тогава това е краят: аз си тръгвам и никога повече няма да ме видиш.
Дойл надви болката си и чувството на безсилие.
— Щом иначе не може…
Спаркс кимна утвърдително, явно задоволен за момента.
— Когато те видях на кораба, надявах се, че няма да се забъркаш, и все още има шанс това да се избегне…
— Защо трябва да го избягвам сега, след като не съм го сторил преди?
— Сега ти си човек с положение в обществото и с репутация. Имаш място в този свят. Имаш и семейство. В сравнение с преди имаш какво да загубиш.
— Но в какво бих могъл да се забъркам? И как би могъл някой да разбере каква роля съм изиграл, ако се стигне дотам?
— Четвъртият мъж избяга от кораба, когато пристигнахме…
— Е, това вече ми се струва направо невероятно.
— Никой не можа да го намери.
— А може би се е хвърлил през борда като другия?
— Той беше последният останал жив и първата му задача е била да оцелее…
— И да докладва на онзи, който ги е наел?
Джек кимна.
— Този четвърти човек ще му разкаже за твоята роля.
Дойл усети, че му е трудно да се сдържа повече.
— Значи искаш да ми кажеш, че в момента ме заплашва опасност?
— По-голяма, отколкото би могъл да си представиш.
— Тогава, за бога, спри да ми говориш със загадки и ми отговори простичко, първо, защото започна да ми писва от увъртания, и, второ, защото следвайки примера ти отпреди десет години, съм изпадал в смъртно опасни положения поне една дузина пъти, следователно не се считам за задължен да се доказвам пред теб отново. Изникваш изведнъж като дух от небитието, пълен с тайни и мистериозни загадки, без да си се обадил макар и с една дума пред последните десет години и… да, прав си, Джек, аз действително постигнах нещичко на този свят, но заедно с това загубих вкус към полуистини и ловки увъртания, особено когато става дума и за личната ми безопасност. Или ми говори направо с какво си се захванал, или върви по дяволите!
Настана мълчание. Никой от двамата не искаше да отстъпи.
— Ти няколко пъти използва множествено число за някакви си „тях“ — проговори пръв Дойл. — Какво означава това?
Спаркс продължаваше да го гледа, без да примигва, без да помръдва, но след малко явно стигна до някакво решение, защото извади къс хартия от джоба си и го подаде на Дойл.
Беше литография на сложен герб, представляващ прекъснат черен кръг на бяло поле, с три назъбени червени линии, пронизващи кръга като светкавици.
— Виждал съм го вече — каза Дойл и за доказателство извади от своя джоб скицата, която бе направил, и я подаде на Спаркс. — Беше надраскано в основата на стената в каютата на Селиг. Допускам, че го е видял на лакътя на един от убийците си — белег или татуировка, не знам — и го е надраскал на стената мигове преди да умре.
— Знаеш ли какво означава?
— Нямам ни най-малка представа. А ти?
— От векове насам нещо подобно на това служи като официален печат на Ханзата или Ханзейската лига.
Дойл прерови паметта си от ученическите си години:
— Ханзата е сдружение на германските търговци. През средновековието. Създадено, за да защитава техните градове и да гарантира неприкосновеността на търговските им права в отсъствието на централно правителство.
— Влиянието им в крайна сметка било почувствано във всеки кралски двор на Европа. Те сформирали армия от наемници и започнали войни, за да утвърдят авторитета си. Седалището им било в град Любек — днес в Германия — и мощта им стигнала върха си през четиринадесети век, когато имали силата на суверенна държава.
— Но накрая били разбити.
— Към 1700-та година Лигата била напълно унищожена, но Любек, Хамбург и Бремен и до днес биват наричани Ханзейски градове.
— И как така се появи този техен печат в центъра на събитията?
— В продължение на двеста години се носят слухове, че Лигата не е умряла с консолидацията на Германия, както първоначално се е смятало. По-конкретно се говори, че Лигата е оцеляла под формата на тайно общество, запазвайки непокътнати ресурсите си и продължавайки да си поставя все същите цели.
— И кой стои в основата на всичко това?
— Първоначално търговците. След разпускането на Лигата те имали нужда от някой, който да охранява корабите и керваните им, така че си създали нещо като милиция — всъщност частна полиция. Но понеже им липсвали хора с опит, необходими за този вид работа, те се видели принудени да наемат престъпници и крадци по пристанищата на света, да ги подлагат на интензивно обучение и да ги превръщат по този начин в експерти по оръжията, амунициите и техниките за убиване… Минали години, този клон на организацията започнал да преследва господарите си и накрая иззел контрола над всичко. Именно тази изменническа издънка на Лигата е оживяла до наши дни с щабквартира в Източна Европа.