Зад прозорците на движещия се влак падаше нощта; светлините на Денвър изгасваха в тъмнината, докато те се провираха на юг през слабо населената хълмиста местност. Дори в сгъстяващата се полумрак човек можеше да почувства величието на Скалистите планини на запад. Айлин не беше съвсем сигурна кое е по-плътно и непроницаемо: тези планини или отговорът, който получаваше от Джейкъб Стърн на простичкия си въпрос: „С какво по-точно се занимавате?“.
— Има само две нива на реалност, които ние, човешките същества можем да възприемем: едното е това на физическата материя, а другото — на информацията. — Стърн вдигна една голяма зелена ябълка. — Ето това тук са атоми или частици, изграждащи формата на даден предмет — материята. Но в мозъка ни обектът може да съществува само като идея — което от своя страна е информацията. Едното е лишено от смисъл без другото, а двете заедно представляват живота. В конкретния случай ябълка. — Той отхапа голяма хапка, енергично задъвка и се усмихна. — Искате ли и вие?
— Благодаря — отговори Айлин и пое ябълката, която той извади от чантата си.
— На този сорт му казват „Баба Смит“, не е ли чудесно? Какъв образ: жилава бабичка, тичаща из овощната градина.
Айлин се засмя. Докато я разсмиваше, този човек можеше да й говори за каквото си пожелае.
— Същото се отнася и до старите книги, които изучавам — продължи той и за по-ясно извади подвързан в кожа том от пътната си чанта. — За всеки, който няма опит с тях, те не съдържат нищо повече от смешни символи, напечатани върху страници, подшити заедно и подвързани между две корици. За първобитния човек този предмет не означава нищо!
— Доста точно казано, що се отнася до моето отношение към учебника ми по латински — обади се Айлин.
— Разбира се… но само защото не са съумели да ви убедят в неговото значение, когато сте били петнайсетгодишна. Но за учен, прекарал живота си в постоянна подготовка, а още повече за пророк, съхранил мозъка си незасегнат от въздействието на физическата или както още я наричат „животинска“ душа…
В този момент Бендиго Раймър, който до момента бе напрягал слух от отсрещната седалка в напразен опит да дочуе за какво си говорят — възмутен до дъното на душата си, че Айлин го бе изоставила заради този натрапник — заспа тежък и безгрижен сън.
— … една велика свещена книга не е просто някакъв документ за изучаване на Бог, нито дори инструмент за съобщаване пред другите на волята на Бога. Тя самата е част от свещеното тяло на Бога, превъплътено във форма, позволяваща на изучаващия да проникне в нея, да се слее с книгата и по този начин да проникне в тайната същност на нашия Създател.
— Искате да кажете, че тези книги са живи? — попита Айлин.
— В известен смисъл, да. Нещата са по-сложни. Знаете ли например как работи телефонът, миличка?
— Не съвсем.
— Същото се отнася и до мен. Но доколкото разбирам нещата, има някаква загадъчна субстанция в онази малка негова част, която държим в ръка и в която говорим: тя вибрира, преобразува думите ни в електрически сигнал, а той тече по жицата към събеседника ни — само не ме питайте как — където отново магическата субстанция в частта, която държим на ухото си — слушалката — също започва да вибрира и превръща тези сигнали обратно в думите, които сме произнесли тук, така че да могат да ги разберат. Не е ли всичко това фантастично?
На метър от тях Бендиго Раймър започна да хърка със силата на корабна сирена за мъгла, надделявайки над тракането на колелата.
— Значи светите книги са като тази субстанция?
— Да. Словото на Бога се получава от тях върху страниците им, превежда се в думи, числа и звуци, така че ако над тях стои някой със съответното образование, той ще може да ги дешифрира и разбере. Бог говори в единия край, ние слушаме в другия.
— Ако е наистина така — поинтересува се Айлин, отхапвайки от ябълката, — защо не всички могат да разберат?
— Защото не всички са готови. Човек трябва да достигне високо ниво на духовна чистота, преди да се захване с изучаване на тази материя, в противен случай силата на информацията ще го разкъса с яростта на ураган. Има една поговорка: съдът трябва да е достатъчно здрав, за да поеме в себе си мъдростта.
Посребрената манерка, от която спящият Раймър бе пил само допреди малко, падна и глухо тупна на пода в краката на Стърн. Айлин я мушна обратно под ръката му, доволна, че снощи не бе пила. Напоследък прекалено често си позволяваше да прекалява с алкохола, търсейки в него заместител на липсващата компания, и бе крайно време да намали темпото. Тя намести глава върху облегалката, чувствайки се така отпусната, както не се бе чувствала отдавна, успокоена от ритмичното потракване на колелата и равния глас на Джейкъб.