— Именно в това се състои традиционната роля на богослужителите във всяка религия: да помогнат на мъжете и жените в подготовката им за възприемане на духовна информация от по-висшите светове.
— Всичко, което съм запомнила от моя свещеник, са опитите му да си завре ръката под полата ми — отговори Айлин.
— Е, в това е голямото предизвикателство да си жив, нали така? — въздъхна Джейкъб, без да изглежда притеснен. — Хората са същества, опитващи се да помирят двете си същности: духовна и животинска. Това е причината, поради която нося този пояс през кръста — той впрочем се нарича гартел — който символично разделя горната и долна половини на нашата природа и служи като постоянно напомняне за непрестанната борба между тях. Всички ние — е, вярно, всеки по собствен начин — се опитваме да постигнем така наречения тикун, това вътрешно оздравяване на нашето същество, за да помирим двете си разделени същности. Всеки индивид е отговорен за постигането на тикун, докато е жив — това е първият приоритет на живота ни. Твърди се, че ако това бъде постигнато от достатъчен брой хора, един ден целият свят ще се излекува.
— Излиза, че нашият свят е изпаднал в немилост, така ли? Че ние сме безнадеждни грешници и така нататък?
— Вие сте англичанка, нали?
— Боже господи, нима е толкова очевидно?
— По най-очарователния възможен начин. Но нека ви попитам: изпитва ли Църквата на Англия някакви съмнения в това, че човек е зъл, грешен нещастник?
— И то от най-лошия възможен вид! Опитът, който имам с мъжете, напълно потвърждава тази теза.
Джейкъб се засмя.
— Знаете ли, повечето хора са на същото мнение, изхождайки от своя житейски опит. Те смятат, че са предали своя Бог… и самите себе си, и то по възможно най-ужасния начин.
— И вие ли мислите така, мистър Стърн?
Стърн я погледна със светлосините си очи, от които струеше радост така, както жарта излъчва топлина. „Колко привлекателен си бил като младеж“, мина през главата на Айлин и тя си представи колко чудесен би бил животът й сега, ако го беше срещнала тогава.
— Извън всякакво съмнение е — отговори й Стърн, — че ние хората сме тъжни и покрусени същества. Нека само се огледаме… не е необходима голяма проницателност, за да се убедим, че нещата не са каквито би следвало да бъдат. Например, ако светът беше идеален, щяха ли мъжът и жената да са толкова противоречиви същества? Защо съществуват разлики в цвета на кожата, в религията, защо има различни родини и различни семейства и защо е необходимо тези различия да предизвикват сляпа ярост и да водят до кръвопролития? Дори най-невъобразимите жестокости са измислени от хората!
— Да. Безнадеждно е, нали? — съгласи се тя, загледана сънливо в очите му.
— Казват, че творецът разкрива своята личност във всяко свое творение. Ако е истина, то Създателят на този свят сигурно е същество, ужасно наранено и далеч от съвършенството. В този смисъл ние положително приличаме на нашия Бог. И ако има такъв Бог, той сигурно се намира в същото духовно заточение като нас, страда по същия начин и търси своята пътека към духовно съвършенство. Пътека, по която всички ние вървим и се препъваме. Историята на човечеството твърди, че е налице несъмнен прогрес въпреки склонността ни към насилие, въпреки болката, която взаимно си причиняваме — бавен прогрес, постепенно приближаващ ни към светлината. На староеврейски думата „светлина“ има същата нумерологична стойност като думата „загадка“. Може би един ден ще стигнем до просветлението.
Айлин се опита да скрие прозявката си.
Стърн се усмихна.
— Да, ето един от големите недостатъци на остаряването: мислиш си, че знаеш толкова много неща, а никой няма търпението да те изслуша.
— Не, всичко това беше страшно интересно, наистина — възрази Айлин. — Просто никога не съм имала повод да се замисля над тези неща.
— Кой би могъл да каже обратното? Само побъркани старци, заключили се в мазетата в компанията на хиляди книги. Реалният живот, семействата, припечелването на насъщния — кой има време да се главоболи за страданието, което и без това ни отнема толкова много време? — каза Стърн усмихнато.