— Вие наистина сте удивителен човек.
— Това комплимент ли е?
— Исках да прозвучи като такъв. Различен сте. Необикновен.
— Е, това действително са най-значимите ми качества — засмя се отново Стърн.
— В такъв случай, признавам, че те ми допадат, мистър Стърн. Вие сте прекрасен възрастен човек.
Стърн удовлетворено въздъхна и погледна пред прозореца, където лунните лъчи се отразяваха от бялата снежна шапка на далечна планина.
— Светът е изумителен — каза той. — Колко жалко, че не можем да му се порадваме по за дълго.
— Предполагам решението е в това да сграбчиш момента, когато ти се удаде възможност — прошепна Айлин, усещайки по тялото й да се разлива приятната топлина, предшестваща мига на заспиването.
Лицето на Стърн придоби замечтан изглед, стана някак прозрачно и невероятно фино. В този миг той изглеждаше подмладен с много години.
— Нищо не е загубено. Нищо не се унищожава. Няма разделения. Няма дисхармония. Всичко се завръща.
„Не, това не е възможно“ — помисли си Айлин и някакъв необясним импулс ускори ритъма на сърцето й. Смешно. Тя се втурна след мимолетното чувство, разгледа го, мушна в него пръст, опита го на вкус и се наложи да признае, че то има право на съществуване, колкото и да бе абсурдно това признание.
Защото започваше да се влюбва в него.
6.
Приемът беше организиран в голямата зала на музея „Метрополитън“, най-северния форпост на цивилизацията от централната градска зона — цивилизация, представена предимно от едрогърди вдовици с техните утешители, равномерно размесени сред останалия цвят на обществото, наричащи себе си Четиристотинте — както му обясни някой, това бил точният брой хора, събиращи се в балната зала на мисис Вандербилт — дошли да изкажат уважението си пред изтъкнатия гост от Англия. Още с първия си поглед към насъбралата се престижна тълпа Дойл разбра, че няма никакъв шанс да се пребори с нея, но понеже няколко пъти му се бе удавало да наблюдава поведението на Кралицата по време на приеми и бе останал впечатлен от икономичните й действия, ритуализирани като стъпки на танцьор, той добре бе запомнил основните правила: повтаряй името на човека пред когото стоиш, когато ти го кажат, здрависай се с него — не и ако си кралица, това поне е една завидна привилегия на коронованите особи — скромно приеми задължително поднасяните комплименти, овладей гримасите си и застини с изражение, подсказващо абстрактен интерес към личността пред теб, изкажи къса благодарност и неутрално се сбогувай в стила „Много ми беше приятно“, после премини нататък. Той бе изпълнявал това упражнение много пъти в Англия, но не в такъв колосален мащаб — забележка, валидна и за всичко останало, с което се бе сблъскал по време на първия си ден в Ню Йорк. Когато се добра до края на редицата доброжелатели, дланта му пулсираше като добре очукан чинел. Интересно какъв бе този странен обичай на американските магнати, каращ ги да вярват, че опитът да строшиш костите на непознат ще бъде възприет като знак на дружба.
След първия час тълпата се превърна в хилядоглаво чудовище, украсено със скъпоценни накити или черни вратовръзки. По време на обиколката си Дойл скоро установи, че се намира в крайно неизгодна позиция, защото се оказа, че след като вече си се запознал с някого, той има правото да се приближи до теб когато му се прииска, и да те заговори. Ужасно! Незащитен откъм фланговете, открит за атака от всяка посока, той се чувстваше като подплашена яребица, принудена да излети във въздуха над ловците.
И защо не бе предвидено да седнат както си му е редът на масата? Друго американско изобретение, обясни му Инес в един момент, когато двамата успяха за миг да се скрият зад една колона: никакви основни ястия! Две задължителни неща — шампанско в количество, достатъчно за потопяването на боен кораб, и находище сурови миди, свободно за бране от всеки. Невъзпрепятствана циркулация на гостите, минимум излишни разноски за други неща. Това даваше възможност да се организират множество приеми в една нощ, така че четиристотинте избраници бяха в състояние да посетят всички, без да оскърбяват някой от домакините с ранно тръгване. „Голяма работа! — помисли си Дойл. — И без това час по-късно ще се видят на другото парти.“ Но колко изтощителен бе подобен дневен режим: половината време се обличаш, за да излезеш, а останалата част се щураш из нощта, гризан от тревожната мисъл, че някой друг на някое друго място може би прекарва по-добре от теб.