— Добре, утре в девет сутринта в хотел „Уолдорф“.
Мъжът леко се поклони.
— Сега ще се оттегля с отклоняваща вниманието на околните операция. Вие намерете брат си и незабавно излезте — нареди Престо и с ловко като на фокусник движение на китката извади неизвестно откъде визитната си картичка. — Ще се видим отново утре.
Дойл погледна картичката. Под името Престън Перегрин Райпур се мъдреше и титла: „Махараджа на Берар“. Махараджа?
— Безкрайно съм ви благодарен — каза Престо и повиши обратно глас в регистъра на светски мъж, който само допреди малко бе използвал: — Изгарям от нетърпение да прочета някоя от фантастичните ви истории, мистър Конан Дойл. Браво… Браво! Беше голямо удоволствие да се запозная с вас, сър! Изказвам ви най-добрите си пожелания!
С тези думи Престън Перегрин Райпур, махараджа на Берар, се поклони дълбоко и с плавна походка се отдалечи. Точно когато Инес си пробиваше път през последните хора в човешката стена около Дойл, Престо вдигна черния си блестящ бастун във въздуха и викна:
— Voila!
Бастунът изригна кълбо бял дим и изхвърли нависоко огнена колона. Хората край него и из целия салон се пръснаха във всички посоки.
— Какво, по дяволите… — започна Инес.
— Следвай ме — късо нареди Дойл и за по-сигурно го хвана за ръката. — Бързо!
Братята закрачиха през развълнуваната тълпа и край вратата се смесиха с група заминаващи си. Зад тях димът се разсея, за да разкрие, че и Престо бе изчезнал.
Високият рус мъж забеляза Дойл и Инес в мига, в който те излизаха от музея, и се впусна след тях.
Дойл смушка Инес в посока на Пето авеню, където трябваше да ги чака файтонът им, и погледна зад гърба си точно навреме, за да види високия рус мъж на изхода.
— Какво става? — попита Инес.
— Ще ти обясня след малко — отговори му Дойл.
Двамата скочиха във файтона.
— За къде? — попита кочияшът.
Беше Джек.
Чикаго, Илинойс
Тя слезе от влака на гарата, стъпвайки на същия перон, на който Джейкъб Стърн бе стоял само преди няколко нощи. Облечена в евтина синя рокля, скриваща костеливите очертания на тялото й, сложила боне върху лъскавочерната си коса, тя повече приличаше на братовчедка, дошла в града от провинцията или на селска учителка, отколкото на избягала от резервата индианка. Криеше лице под бонето и държеше погледа си смирено сведен, за да не привлече ничие внимание към себе си.
Онази нощ в резервата отново бе сънувала видението, както бе предсказал бухалът. Сънят й я бе отвел сама в град с високи сгради и широки празни улици. Чакаше някого пред избелял замък с тънки високи кули. Беше виждала това място в съня магия вече много пъти, но преди то й се бе явявало само черно, по-заплашително и винаги заобиколено от пустиня, а не в самия център на модерен град. Нищо повече не бе успял да разкрие новият й сън, защото Черния гарван — тя така и не бе виждала лицето му досега и единственото й конкретно впечатление за този човек бе, че има гърбица и носи дълга, чорлава коса — се бе спуснал и помел всичко с огън.
Образът от съновидението й обаче бе напълно достатъчен, за да познае, че градът е Чикаго — това просто бе единственият голям град, който някога бе виждала. Не си спомняше бялата кула от предишното си посещение — организирана от училището екскурзия преди 12 години, когато с цел да впечатлят белокожите политици бяха включили в групата и няколко випускници от резерватите. Споменът й за града оттогава бе като за място, кипящо от напрежение, суматоха и дива енергия — място, каквото си бе пожелала никога повече да не вижда. Но сега щеше да остане и да броди по улиците, докато не намери бялата кула. Тогава щеше да чака да се появи някой и да дойде да я вземе.
Тази, която върви сама излезе от гарата и улови погледа на един мъж, навъртащ се около пиацата за файтони. Данте Скръгс премести клечката за зъби в другия ъгъл на устата си и присви единственото си здраво око. Когато тъмнокосата жена мина покрай него, злите мисли в главата му се понесоха със скоростта, с която влаковете напускаха близката гара. Цял месец бе минал от последния му удар. Наближаваше моментът, когато щяха да се появят Гласовете и съзнанието му щеше да бъде пронизвано само от една мисъл: „Гладни сме и ни сърби, а не можем да се начешем.“
Той се загледа в нея с трескава концентрация. Данте харесваше начина, по който въртеше бедра, допадаше му и силата, с която стискаше дръжката на куфара си. Може и да беше наполовина сляп, но можеше да разпознае индианка от цяла миля.