Сега тя се качи по стълбите на един добре известен му пансион на Дивижън стрийт — беше само за жени, и се предплащаше за седмица напред — добре, значи тя възнамеряваше да се позадържи. Данте многократно бе срещал тази схема на поведение: една жена идва в големия град, намира си нископлатена работа, я сервитьорка, я шивачка. Времето минава и постепенно изнурителната работа я смазваше, правейки я да заприлича на още едно от онези безименни и безлики тела, които никой не забелязва, когато се разминава с тях по улицата. Връща се всяка вечер у дома капнала. Костите я болят, а красотата й малко по малко помръква. Вечеря в компанията на други безлики жени в пансиона — той просто си ги представяше как седят зад дантелените пердета в трапезарията, изправени на столове с твърди облегалки. Може би си намира някоя приятелка и двете обсъждат без особена надежда как ще срещнат някой ден мъж, който няма да се държи грубо с тях и ще им обезпечи някакво подобие на живот. Преди лягане излиза, за да изпуши цигара в студената вечер, и дъхът й образува пара във въздуха. Пере се в общата баня, но никога не сваля всичките си дрехи. Заспива и сънува скудоумните си сънища.
Жените бяха като празни чаши. Носеха се по течението на живота в очакване нещо да им се случи. Но ето че се бе появил той и това означаваше край на чакането. Сега животът й щеше да получи смисъл.
Тя щеше да види Зелената река.
Да, ето я там на прозореца. На втория етаж, в задната част на пансиона. Чудесно, значи се е нанесла. Гласовете му казваха, че вече може да я остави. Знаеше къде да я намери.
Концентрирал всичкото си внимание върху индианката, Данте така и не забеляза, че някой друг следи и наблюдава него самия. Мургав тих мъж със запомняща се татуировка — кръг, пресечен от светкавици — от вътрешната страна на лакътя. Той изчака Данте да го подмине и бавно тръгна след него.
Юма, територия Аризона
Никой от скитниците в лагера не можеше да си спомни да е виждал шляещи се китайци и гледайки на този факт по характерния за тях философски начин, тези крале на пътищата виждаха в това истински предвестник на задаващите се още по-трудни времена. Отвращението им към двата наркотика на капитализма — работа и пари — не бе изтрило от съзнанията им острото любопитство към нещата, които се случват по света. Леността им оставяше предостатъчно време за оценка на състоянието на човечеството. Бродягите държаха ухо, долепено до релсите на обществените промени, на всяка спирка по техните обиколки се намираха други, за които смисълът на живота бе в това да четат изхвърлени вестници и да обсъждат очевидните недостатъци на човека от позицията на неодобряващи находката си археолози. Скитниците знаеха по-добре от средния примерен гражданин, че през последната година са фалирали шестстотин банки, че над двеста железници са банкрутирали, че в Америка са загубили работата си над два и половина милиона души — точно тези цифри изкарваха свестни хора на улицата, задръстваха лагерите им и правеха по-труден живота на професионалните бандити. Хора с тъжни лица бърбореха безспир за семейните си проблеми и колко много съжаляват за загубената си работа — точно онзи вид брътвеж, който може да обърне наопаки корема на истинския бродяга.
Скитниците знаеха още, че китайците са хора, отдадени на семейството, преглъщат горчивините и пазят за себе си собствените си неприятности, така че появата на китаец сред техните редици бе възприета като истинска новина. Слокъм Хейни каза, че когато се качил на товарния влак в Сакраменто, жълтият вече бил във вагона. Не продумал нито дума оттам до Юма, даже когато се обръщали към него. Не го видял нито да спи, нито да яде — седял си в ъгъла и дебнел оттам като котка. Хейни така и не узнал дали онзи разбира английски. И в него имало нещо, от което по кожата на околните плъзвали мравки. Той излъчваше същата атмосфера и сега, докато седеше сам в края на кръга около огъня.