— Да, има и други значения — говоря в кабалистичен смисъл на думата — но за тях ще трябва да се обърнете към специалист…
Спаркс рязко се изправи и отскочи от масата. Краката на стола протестиращо изскърцаха по пода. Спаркс втренчи поглед през дивана в ъгъла и за миг погледът му подивя, сякаш бе видял призрак.
— Джек! Какво ти е? — извика Дойл.
Спаркс не му отговори. От него се излъчваше напрежение и пронизваше всичко в стаята. Капките на протеклия кран отекваха като изстрели на револвер.
— Къде се намира жеронският „Зохар“? — попита Спаркс.
— Заключен в сейфа в кантората ми — отговори Стърн. — На няколко преки оттук.
— Трябва да видя книгата. Веднага.
— Ще ви заведа до там.
Спаркс и Стърн се отправиха към вратата.
— Вземи този бележник — нареди тихо Дойл на Инес.
Младежът го издърпа изпод затисналата го купчина книги, без да ги събаря, и двамата последваха Джек и Стърн.
Фенерите едва се виждаха в мъглата. Спаркс вървеше начело като хрътка на каишка. Крачките му кънтяха из празните улици. Наближаваше полунощ.
Двама млади бандити се криеха в сенките от другата страна на Сейнт Марк Плейс, точно срещу сградата, в която бе кантората на Стърн. Бяха захапали цигари, увиснали на устните им. Групата мина покрай тях и след малко един от прозорците на четвъртия етаж светна. Единият от бандитите изтича надолу по улицата, а другият остана да чака.
Лайънъл Стърн набра комбинацията на сейфа, извади от него дървената кутия, постави я на бюрото си и свали капака. Жеронският „Зохар“ представляваше голям квадратен том със страна над половин метър и дебелина три пръста. Беше подвързан в черна, явно стара на външен вид кожа. Стърн сложи на ръцете си чифт тънки бели ръкавици и отвори корицата. Кожата изскърца като болна от артрит става.
— Наопаки? — попита Инес.
— Староеврейски се чете от дясно наляво и това тук е началото на книгата — обясни Стърн.
— Ясно — каза Инес и му се прииска да захапе юмрук от притеснение.
Спаркс се вгледа в жълтия, напукан от времето и покрит с избледнели ръкописни букви пергамент и каза:
— Искам да видя бележника.
Инес му го подаде. Дойл наблюдаваше Джек, без да се досеща за намеренията му.
— Това е рисунка на „Зохар“, нали така? — попита Спаркс, показвайки скица в полето на бележника: отворена, подвързана в кожа книга, удивително подобна на тази пред очите им. На първата страница на нарисуваната книга се мъдреше символ, съвпадащ с този от истинската книга.
— Така изглежда — съгласи се Дойл.
Спаркс извади увеличително стъкло, наведе се, внимателно разгледа рисунката на Стърн, после направи същото с първата страница на „Зохар“.
— И баща ви никога не е виждал жеронския „Зохар“? — осведоми се той.
— Не е — отвърна Стърн.
— Как е възможно тогава толкова пълно съвпадение?
Той подаде лупата си на Дойл, който на свой ред се убеди, че дребната рисунчица в скицника на равина е идентична с тази в книгата. Стърн също пожела да се увери и призна:
— Не мога да го обясня.
— И какво според вас е това? — Спаркс насочи вниманието им към едно тъмно петно в ъгъла на бележника, нарисувано точно над книгата.
— Някаква сянка — отговори Дойл, след като го разгледа отблизо. — Прилича на ръка. Протегната към книгата.
— Споделял ли е някога баща ви сънищата си с вас? — продължи с въпросите си Спаркс.
— Сънища ли? Не… не си спомням такова нещо.
— Какво намекваш, Джек? — поинтересува се Дойл.
Спаркс погледна бележника и посочи рисунката на замъка.
— Виждал съм тази черна кула преди — каза той.
— Така ли? И къде си я виждал?
Спаркс погледна Дойл, за момент се поколеба, после отговори:
— Насън.
— Същата кула?
— Тази рисунка спокойно би могла да бъде моя.
— И все пак сигурен ли сте, че не става дума за някое място, покрай което сте минали, без да му обръщате внимание, а образът се е запечатал в подсъзнанието ви? — настоя Стърн.
— Това предположение не може да обясни рисунката — изтъкна Дойл. — Нали сам казахте, че баща ви никога не е напускал Ню Йорк Сити.
— Той е пристигнал на младини от Русия — отговори Стърн. — Може да е видял това нещо по пътя си насам.