— А може да става дума за картина в книга, на която съвсем случайно се е натъкнал — намеси се и Инес, като взе лупата и бележника от ръцете на Стърн.
— Какъв сън, Джек? — попита Дойл.
Спаркс мрачно изгледа рисунката и после тихо заговори, сякаш се изповядваше пред Дойл:
— За пръв път го сънувах преди три месеца. Оттогава непрестанно се повтаря все по-отчетливо и винаги е един и същи. Черна кула. Бяла пустиня. Нещо под земята. И една фраза, която се е запечатала в съзнанието ми: „Ние сме Шестима…“.
— Шестима? Да не искаш да кажеш…
— Да.
— Като цифрата, начертана от Стърн в скицника му?
— Да.
— А кой е Брахман? — стресна ги с въпроса си Инес.
— Брахман ли? Къде видя това? — осведоми се Спаркс.
— Написано е ето тук, със съвсем малки букви, под долния край на рисунката. — И Инес посочи с лупата към бележника.
— Айзък Брахман е колега на баща ми — равин на храм в Чикаго…
— И изследовател на „Зохар“?
— Един от най-ерудираните. Мисля, че ви споменах за него на кораба, макар и не по име. Доставихме му „Тикуней Зохар“ — притурка към „Зохар“ — за изследователската му работа. Рави Брахман бе един от основните организатори на Парламента на религиите по време на Колумбовото изложение в Чикаго.
— Баща ви посети ли този форум? — попита Дойл.
— Да, разбира се, на него бяха представени всички основни религии по света…
— Кога за последен път сте говорили с рави Брахман?
— Не си спомням… преди няколко седмици… определено, преди да замина за Лондон.
— Искам незабавно да му телеграфирате — настоя Дойл.
— Защо?
— Дойл предполага, че баща ви е отишъл в Чикаго, за да посети рави Брахман — обясни Спаркс, излизайки от моменталното си вцепенение.
— Но, да, разбира се, това е напълно възможно — възкликна Стърн, изведнъж преизпълнен с надежда.
„И за предпочитане пред другите възможности“ — допълни наум Дойл.
— Във вас ли е другата книга, за която ви помолих? — попита Спаркс.
— Да, ето я — каза Стърн, извади книга, подобна по размери и оформление на жеронския „Зохар“, и я сложи на масата до оригинала. — Копие на „Зохар“, почти неотличимо на външен вид, но доста по-ново. Само учен би забелязал разликата.
— Може би това ще ви заинтригува — прекъсна обясненията му Инес, който случайно се бе озовал пред прозореца.
— За какво става дума, Инес? — обърна се към него Дойл.
— Не съм сигурен, но виждам долу поне двайсетина души.
Секунда по-късно всички бяха до прозореца и гледаха към улицата.
Двамата нощни бандити се бяха умножили десеткратно и още близо дузина идваха забързано откъм ъгъла, за да се присъединят към останалите.
— Улична банда — изрече Спаркс.
Един от бандитите вдигна глава, видя четиримата застанали зад прозореца мъже, посочи ги с пръст и остро изсвири.
Подчинявайки се на сигнала му, бандата прекоси улицата и се хвърли към входната врата на сградата.
7.
Преследването на опасния китаец започна зле и се разви ужасно. Войниците, извикани от териториалния затвор в Юма, обясняваха на всички желаещи да ги изслушат, че са много по-добри в действия, насочени срещу престъпници, тикнати вече зад решетките, на които можело да се разчита да мируват. Онова, което набързо сформираната група знаеше във връзка с преследването на бегълци, спокойно би могло да бъде изписано на гърба на пощенска марка. Като добавка към горното идваше и фактът, че ги бяха събудили в пет сутринта и им бяха наредили моментално да се явят в депото, а след снощното запиване това съвсем не допринасяше за добрата им форма.
Пътните полицаи и пинкертоновците, останали живи след клането при депото в Юма — с леката ръка на журналистите от пограничните райони събитията от изминалата нощ останаха за историята под това име — бяха толкова не на себе си от изживяния шок, от скръб и от заслепяваща безсилна ярост, че всякакъв опит да бъдат организирани в някакво подобие на милиция едва ли щеше да бъде по силите на човек с авторитет по-малък от този на прочутия генерал на южняците Робърт И. Лий. Разбира се, подобно сравнение бе немислимо, когато въпросният човек беше шериф Томи Бътърфийлд.
Шериф Томи бе най-старшият представител на закона в района на депото онази сутрин. Когато видя насечените тела, той прекара следващите десет минути в повръщане и по-следващите петнайсет безсмислено блуждаейки в състояние на пълно замайване. Не би могло да се каже, че Томи имаше нещо общо с царящия в лагера хаос, по-точно би могло да се отчете, че в момент, когато хората имаха нужда от водач, който да им помогне да се овладеят, пасивността на Томи допринесе за пълното излизане на нещата от контрол, довело до образуването на няколко отделни и каращи се помежду си групи, всяка от които имаше своя идея как да открие убиеца.