Съкафезници, надзиратели, дори пазачи — всички бяха луди по Франк благодарение на неговата вежливост, на трудно забелязващите се следи от образованието му, на начина, по който държеше главата си високо вдигната въпреки обратите на съдбата, чието последно хрумване бе той да прекара по-голямата част от присъдата си като главен асистент на касапите хирурзи в затворническата болница. По време на холерната епидемия от 92-ра, приемайки без колебание значителния риск от заразяване, Франк доброволно се бе лишавал от сън седмици наред, само и само да бъде до леглата на болните и да облекчи по някакъв начин страданията им. Коженото му яке висеше окачено в стъклена витрина, далеч от хорските ръце, и си оставаше главната атракция на струващата двайсет и пет цента обиколка на затвора, която управата предлагаше на жадната за тръпка любопитна и платежоспособна публика. Почти всеки ден охраната при портала трябваше да връща по някоя впечатляваща с формите си девица, настояваща да хвърли поглед на упражняващия се в затворническия двор Франк и съкрушена, че не й позволяват да поговори с него тет-а-тет.
За сметка на това Франк съвестно отговаряше на всяко получено писмо, деликатно намеквайки, че „да, за съжаление е възможно да ни е съдено никога да не се видим, но може би едно писъмце от толкова изискана дама до губернатора относно моята персона или до някой друг човек с тежест в обществото, ако познавате такъв — ще го убеди да преразгледа доживотната ми присъда и да направи срещата ни предстояща“. Истината бе, че точно в този момент губернаторът държеше в ръцете си петиция да освободи Кожения Франк. Франк бе посял семената на своята бъдеща свобода, залагайки на упоритостта на Лутър Бърбанк, но нивата бе донаторена с кръвта на клането.
Шерифът Томи се обади на всички, които му дължаха услуга. Уордън Гейтс телеграфира на губернатора и на съвместна закуска сделката бе сключена: условно освобождаване, което означаваше, че той продължава да бъде считан за затворник и никога не бива да остава без надзор. Имаше и негласно споразумение, че ако Франк успее да залови човека, отговорен за клането в депото на Юма, оправдаването му го чака зад ъгъла.
И така, в осем сутринта пазачите отключиха килията на Франк, а един надзирател донесе от витрината коженото му яке, сякаш държеше парче от Светия кръст. Беше девет часът, когато готовият да изиграе ролята на спасител Франк пристигна в лагера, където се изправи пред най-жалкото подобие на хайка, готова да потегли от най-обърканата сцена на престъплението, която бяха виждали очите му.
Тела, крайници и глави на жертви се търкаляха безразборно като парчета от мозайка, ключовите свидетели си бяха заминали — измъчени от чакането или все още истерични след изживяния ужас — калната почва беше изпотъпкана като писта за конни състезания. Духът на Франк, летящ из облаците, откакто Уордън му бе обяснил естеството на постигнатото споразумение, се срина до морското равнище. Беше прекарал само пет години в затвора и ето че бе дошъл денят, в който за пръв път почувства възрастта си: думата „четиридесет“ из тези места означаваше „стар“, а на всичко отгоре из Запада беше плъзнала нова раса на младоци, наричащи себе си бизнесмени и работещи зад бюра. Един от последните истински стрелци, Джон Уесли Хардин, бе застрелян в Ел Пасо през август. Когато чу тази новина, Кожения Франк изпита искрено чувство на загуба: въпреки че бяха крадци на дребно, братята Ърп, Джон Уесли и Франк бяха сродни души. Беше му достатъчен само един поглед върху дошлата смяна и той осъзна, че онези дни са си отишли завинаги.
Франк се разходи из депото, следван по петите от смотаняците, и не след дълго намери едва различими отпечатъци, които му разкриха, че мъжът бе тичал с все сили в посока на въжения мост над Колорадо, водещ на изток. И докато хайката, затаила дъх, търпеливо чакаше зад гърба му, той сви цигара, качи се на моста и се запита: „Къде бих отишъл аз, ако бях извършил такова престъпление?“.