Спомни си как накрая не бе издържал и бе сграбчил за ръката една австрийска медсестра с лице, плоско като лопата, бе я разтърсил и й бе казал: „Ти говориш с болестта! Говори на нея — не виждаш ли, че в стола седи човек!“. Луиз се бе притеснила, а сестрата бе отскочила назад и бе вдигнала ръце, за да се защити. О, как ги ненавиждаше! Те не познаваха жена му и не бяха опитали макар и за миг да я заговорят по човешки, да покажат макар и за кратко някакво съчувствие към онова, което тази мила, смела и добросърдечна жена бе изстрадала.
Защо хората винаги се отвръщат от страданието? Развитието на болестта винаги е жестоко и понякога е трудно да се наблюдава — колко пъти сам се бе чувствал виновен, че търси убежище зад маската на лекарския авторитет, макар човекът пред него да имаше нужда не толкова от предписваното лекарство, колкото от един проникващ до сърцето му поглед, който да докосне нещастието в дъното на душата, жадуваща за мъничко съчувствие! Гневът му към безразличието на онази сестра до известна степен се дължеше и на собствената му вина. Вина заради безпомощността да излекува съпругата си от жестоката болест, от която нямаше спасение и която с всеки изминал ден я отнасяше все по-далече от него. Колко време бе изминало, откакто за последен път се бяха чувствали мъж и жена? Три месеца? А може би четири?
Откъм югоизток се появиха доковете на военната корабостроителница при морската база в Портсмут. Боже, колко следобеди в чудене какво да прави бе прекарал там, гледайки от прозореца на кабинета маневриращите из залива канонерки. Но когато имаш по един пациент на шест месеца, какво друго ти остава да правиш, освен да седиш и да наблюдаваш канонерките? Близо десет години бяха изтекли, откакто се бе пренесъл там след онази история със Седмината. Възможно ли беше това?
И в съзнанието му се отприщи бентът на спомените: малкият Инес — тогава само на дванайсет годинки — работещ като негов администратор през лятото… бялото му лице над стегнатата тъмносиня униформа, надеждата в очите му да посрещне така и непоявилите се пациенти. Топлите утрини, ласкавите слънчеви лъчи, бавно пълзящи по стената на кухнята в крайбрежния котедж. Острата миризма на газената лампа, стояща върху писалището от червен клен, над което бе прекарал безброй нощи в писане… писане… безкрайно писане, бленувайки за новия живот, който работата щеше да му донесе. Тясната спалня, където бе зачената и родена първата им дъщеричка Мери. Смехът, с който бе пренесъл Луиз през прага, за да започнат съвместния си живот със сляпа вяра, пълна неопитност и много надежди за щастие.
Очертанията на хоризонта се размиха… не, очите му се бяха напълнили със сълзи… не трябваше да мисли за нея сега… хайде, Артър, стегни се!
Палубите под него постепенно се оживяваха и изпълваха. Хората възбудено разговаряха. Корабът изглеждаше препълнен. Основно с германци. Паралии. Само дузина-две англичани, качили се в Саутхамптън. „Елба“ беше немски параход, пуснат на вода в Бремен, плаващ по линиите на „Нордойчер Лойд“, напълно нов модел. Девет хиляди тона. Два винта. С максимална скорост от седемнайсет възли корабът бързо се носеше през сивите води на Ламанша. Първокласни каюти за 275 души и само 50 за втора класа. Безукорно обучен, дисциплиниран екипаж. Германските линии почти бяха монополизирали рейсовете за Северна Америка, а от друга страна, хората бяха свикнали да очакват само най-висок професионализъм от немския народ. Нали това бе нация, свикнала да марширува…
Той зърна за миг Инес на долната палуба. Някой се въртеше около него и настояваше да му даде картичка и макар да бе трудно да се види от този ъгъл кой беше… да, Исусе Христе, май беше Айра Пинкъс.
— На път за дома или го напускате?
Дойл сепнато се обърна — мислеше, че е сам при релинга. Мъжът стоеше на три метра от него — с голям корем и червендалесто лице. Изтъняващ ореол от прошарена червеникава коса. Посивели бакенбарди. Към петдесетте. Едва доловим ирландски акцент.
— Заминавам — отговори Дойл.
— Дългите пътешествия често започват с тъжни прощавания — отбеляза мъжът.
Дойл вежливо кимна в знак на съгласие. Да, ирландец беше. Човекът леко се премести, все още с лице към морето, и Дойл забеляза твърдата висока яка на свещеник, здравите обувки, подаващите се от джоба му черна броеница и кръст. Проклятие, последното нещо, от което сега имаше нужда, бе някакво лишено от чувство, изпросено утешение от страна на един…