— Ей!
Каназучи се хвърли наляво. Без да го усети, зад гърба му се бе промъкнал един мъж и сега стоеше само на метър от него. Беше облечен в синя униформа, носеше шапка и значка на гърдите си. Двамата се изгледаха за един дълъг момент и изведнъж Каназучи видя как грубите черти на мъжа се изкривяват от неподправен страх. В следващия миг, преди да успее да му попречи, мъжът вдигна свирка до устните си и рязко изсвири. Другата ръка посягаше към револвера, поставен в кобур на колана му, но в този момент Каназучи счупи врата му и веднага изтегли безжизненото тяло зад балите памук.
„Може никой да не ме е видял“ — помисли си той.
Не: двама мъже в същите сини униформи бяха чули изсвирването и сега излизаха от гарата, а пасажерите на перона сочеха към балите. Двамата едновременно надуха свирки, извадиха револвери и се затичаха към наведения над трупа на пазача Каназучи.
В балата над главата му с глух удар се заби куршум и вляво от себе си Каназучи видя трети пазач, тичащ към него с револвер в ръка.
През цялата нощ, винаги когато се събудеше от неспокойния си сън, Айлин обръщаше глава и разглеждаше спящия Джейкъб Стърн. Той бързо движеше очи зад хартиено тънките си клепачи, бърчеше чело, помръдваше устни и хлипаше неспокойно; дишаше пресекливо. Тя не го събуди, но беше притеснена от неестествената гледка: заспал, този човек изглеждаше по-разтревожен, отколкото когато бе буден.
В един момент се събуди от лъч утринно слънце, погалил я по бузата, и разсънвайки се, осъзна, че клатенето на вагона е спряло. Отвори очи и бе приветствана от топлата усмивка на Джейкъб Стърн и примигващите му очи, които благожелателно я съзерцаваха.
— Пристигнахме ли? — попита тя.
— Където и да е това, изглежда, сме пристигнали — отговори й той.
— Ставайте всички! Ставайте и се радвайте! — развика се Бендиго Раймър — вървеше по централната пътека на вагона и будеше всички артисти въпреки протестите им. — Подобно на мистичния Феникс, чието име краси този мил град, и ние трябва да станем от пепелта на мъртвешкия сън и да се сътворим наново в образа на нов ден!
— Махай ми се от главата! — измърмори някой.
Бендиго се престори, че не чува оскърбленията, но изостави поетичния подход в полза на по-лесносмилаема логика:
— Трябва да се прекачим на друг влак, дами и господа, и ако се надявате да получите заплати тази сутрин, най-добре ще бъде да си надигнете задниците от тези седалки и колкото е възможно по-скоро да ги пренесете заедно с багажа си до чакалнята на тази гара!
Напълно безсилни пред подобни финансови аргументи, артистите действително се размърдаха с нескривано неудоволствие. Айлин надникна над гърба на седалката си и видя две дълги фазанови пера да подскачат напред-назад по пътеката. Пак беше сложил нелепата си тиролска шапчица, същата, която го правеше да прилича на прецъфтял Робин Худ. Боже господи, какъв досадник!
— Ще останеш ли задълго във Финикс, Джейкъб? — попита Айлин, докато слизаше от вагона с ръка над очите, защото яркото пустинно слънце наистина беше заслепяващо.
Краката й се бяха сковали от дългото седене, а още първият поглед в джобното огледалце бе смачкал самочувствието й: косата й се бе събрала в подобие на бодлив къпинов храст, гримът й се бе размазал — утрините, които дори в домашни условия си бяха цяло изпитание за всяка уважаваща себе си жена, на път бяха направо отвратителни. Защо трябваше да я вижда в това състояние?
— Ще бъда напълно откровен с теб, мила, и ще ти призная, че нямам ни най-малка представа — каза Джейкъб в отлично настроение и дълбоко вдъхна от все още свежия въздух. — Колко леко се диша, нали? Сух е, наистина, но в него се долавя освежителна топлина и тежък аромат на цветя.
— За мен е малко раничко да съм толкова доволна, Джейкъб — каза тя и реши, че в компанията на такъв като него дори посещение при зъболекаря би изглеждало като пикник.
— Е, не вярвам, че не подушваш. За мен е просто сладък на вкус.
— Живот на път, Джейкъб. За преситени ценители като нас всяка спирка е досущ като предишната.