— Жалко… само като си помисля колко много неща изпускаш.
— Странно звучат тези думи от устата на човек, прекарал сто години заврян в библиотеката си…
— … И осъзнал колко погрешно е живял, уверявам те. Но какво фантастично изживяване е човек да пътува толкова много — ти сигурно вече си обиколила цялата страна? Коя е следващата ви спирка?
— Нашият главен драматичен герой е запланувал цяла седмица в някакво забравено от бога село… мисля, на запад оттук.
— И къде по-точно?
— Не знам. Известно ми е само, че става дума за религиозно селище… как се казваше, Бендиго? — попита тя Раймър, който мина като вихрушка покрай тях. — Онзи оазис, към който сме се запътили?
— Новия град… — И Бендиго се понесе нататък, за да надзирава прехвърлянето на костюмите и реквизита в другия влак, но все пак успя да подхвърли: — Какво щастие бе да се запозная с вас, рави! И нека Бог винаги ви защитава от бурите.
— И вас, сър.
— Господи, като го слушам, понякога ми става толкова неудобно, че чак зъбите ме заболяват — прошепна Айлин.
Когато стигнаха до покрития с дъски първи перон, на който се намираше и самата постройка на гарата, Айлин пусна на земята куфарчето с гримьорските си принадлежности, откровено погледна Джейкъб и се усмихна обаятелно със смесени чувства на обич и съжаление.
— За жалост влакът ни потегля след по-малко от час.
Джейкъб тежко преглътна, погледна в краката си и неловко пристъпи. „Какво става с теб, Джейкъб? Тя е само една красива, два пъти по-млада от теб жена, която познаваш по-малко от дванайсет часа и която сигурно никога повече няма да видиш, а се държиш като влюбен ученик.“
— Какво е това религиозно селище, за което сте тръгнали?
— Нещо както при мормоните, предполагам. Бендиго, както обикновено, нищо не ни разказа — отговори тя, чу гласа на шефа си в далечината и вдигна поглед, за да го види как прави на нищо един нещастен хамалин, пренасящ реквизита им към другия влак. Раймър притежаваше особен дар да тероризира обикновените работници.
— В какъв смисъл „като при мормоните“?
— Не ни каза. Не знам, може всеки мъж там да притежава по двайсет и пет жени — като в Содом.
Джейкъб поруменя и Айлин мигновено съжали за развързания си език. Толкова дълго бе живяла, без да е необходимо да се самоцензурира, толкова дълго не се бе чувствала дама… Едва сега изненадващо за себе си осъзна, че се намира в компанията на мъж, който я кара да се чувства по този отдавна забравен начин.
— Всъщност единственото, което ни каза, е, че мястото се намирало в центъра на пустинята, че жителите му си били построили едва ли не опера и че в момента строели някакъв голям черен замък, който заслужавало да се види.
Дори да бяха изсипали ведро ледена вода върху главата му, Джейкъб едва ли щеше да дойде на себе си по-бързо.
— Какъв замък?
Преди да успее да му отговори, остра свирка прониза гълчавата над гарата. Тя погледна към Раймър и влаковете — на петдесетина метра от тях, горе-долу по средата на разделящото ги разстояние. Нещо ставаше зад купчина бали с памук. Някакви хора се отправяха натам, където… имаше боричкане?
Двама пазачи изскочиха от гарата и изтичаха покрай тях. Айлин и няколко от другите пасажери ги насочиха към балите. Пазачите надуха свирки и тичайки извадиха револверите си.
Чу се изстрел.
— Какво става там? — прошепна тя.
— Нямам представа — отговори й Джейкъб.
— Как се излиза на покрива? — попита Джек.
— Ще ви покажа — каза Стърн. — Ами книгите?
— Вземете и двете — нареди Дойл.
— Нали трябваше да ги накараме да откраднат копието — неуверено каза Стърн.
— Така е, но не бива да им изглежда прекалено лесно — напомни му Джек.
— Всъщност даже не знаем дали става дума за същите хора — допълни Дойл.
По стълбището трополяха множество крака. Стърн пусна оригиналния „Зохар“ в една поизносена кожена торба, а Джек взе копието.
— По-важното е, че не можем да чакаме и да се убеждаваме те ли са, или не. Накъде? — осведоми се Джек.
— Следвайте ме — каза Стърн, мушна жеронския „Зохар“ под мишница като футболна топка и ги поведе през близката врата, през цяла поредица свързани стаи с размерите на зайчарници и множество начупени коридори, и накрая нагоре по явно рядко използвано стълбище.