— Наистина ли е необходимо? — попита риторично Дойл.
— Не, ако имаш други идеи — отговори Джек и постави една дъска върху няколко тухли, за да направи нещо като трамплин.
— Ами книгите? — попита Стърн. Досега не бе направил нищо, за да разруши доброто впечатление, което Дойл си бе съставил за него още на „Елба“.
— Дай ги на мен — каза му Джек.
Той взе двете книги, отстъпи крачка назад, леко се затича по импровизираната рампа и прескочи дупката, приземявайки се на два крака.
— Ти си следващият, Инес — нареди Дойл.
— Височините май не ти допадат особено, а, Артър? — подметна брат му и на свой ред се затича. — Нищо, ще се справиш.
Последва го Стърн. Джек и Инес го подхванаха, защото той не успя да стигне до другата страна, и го изтеглиха при себе си.
Дойл отстъпи максимално назад, пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои, съжали, че бе обул обувки с гладки подметки, засили се, отскочи и затвори очи, докато летеше във въздуха. Приземи се с такава сила, че покривът се огъна под краката му, а въздухът със свистене изскочи от гърдите му.
— Добре ли си, Дойл? — попита го Инес, помагайки му заедно с Джек да се изправи.
Дойл кимна, прекалено задъхан, за да може да отговори.
След малко настигнаха Стърн, който стоеше на ръба на следващия покрив и тревожно гледаше към сградата на няколко стъпки под тях.
— Какво има? — попита Инес.
— Вратите на Ада — отговори Стърн.
— Тук? В Ню Йорк? — каза Инес. — Мислех, че са след Чистилището.
— Какво искаш да кажеш? — намеси се и Дойл.
— Така се нарича тази сграда. Това е най-известният бордей в града — тук живеят над хиляда души.
Дори гледана отгоре, разположена сред мизерията на съседните сгради, тази се открояваше. На покрива й бяха издигнати палатки и дъсчени бараки, а нагоре покрай стените й се издигаше толкова плътна воня от мръсотия, изпражнения, болести и изгнило месо, че едва не им призля.
Към виковете отдолу се прибавиха тези зад гърба им, които предвещаваха скорошното пристигане на Опустошителите. Нямаха друг избор — трябваше да вървят напред.
Затичаха се през покрива и към тях занадничаха лица — смъртнобледи, изгладнели, загубили всяка надежда. Между пукнатините в стените на паянтовите постройки се виждаха силуетите на фигури, свили се край огньове, накладени в големи консервени кутии, примирено очакващи да ги споходят следващи нещастия. Когато наближиха другия край на покрива, отзад се разнесоха крясъците на Опустошителите и към тях отново се примесиха тези на преследвачите от улицата. Авангардът на групата долу беше успял да ги изпревари и сега се качваше към покрива пред тях. Следвайки Стърн, четиримата завиха в обратна посока и намериха врата, водеща към вътрешността на „Вратите на Ада“.
Колкото и нетърпима да бе вонята на покрива, това, което ги лъхна в лицата още при първите им крачки, бе буквално парализиращо. Единственото мислимо сравнение бе, че се намират на входа на кланица или може би на бойно поле, осеяно с гниещи под знойното слънце трупове. И четиримата бяха принудени да сложат ръка на устата си и да положат максимални усилия да не повърнат. Стърн неволно простена. Джек раздаде малки капсули амоняк, които те бързо увиха в кърпичките си и макар очите им да засмъдяха, поне смрадта бе временно неутрализирана. Сега оставаше въпросът как да намерят път през кошмарната гробница. Светлината, просмукваща се откъм разположените нарядко газови светилници, бе почти безсилна да проникне в тесните помещения, пълни с изпарения от лампи и газени печки.
В лабиринта от коридори и стълбищни шахти нямаше никаква логика, всеки етаж представляваше сам за себе си отделна джунгла на разрушения и нескопосан ремонт. Те минаваха, препъвайки се, от стая в стая и никой от живущите не надигна глас на протест срещу присъствието им. Свикнали с подобни нашествия, тези хора бяха загубили чувството, че границите трябва да се охраняват. Отсъстваше каквато и да била мебелировка, с изключение на грамадни грубо сковани легла; дупките на таблите се взираха в тях като страхливи очи в тъмнината. Най-различни тела се отдръпваха от пътя им като подути непохватни насекоми. Агресивни плъхове с размерите на териери спираха, за да ги разгледат с по-малко страх, отколкото се осмеляваха да правят това човеците. Когато по грешка отвориха една врата, оскъдната светлина, нахлула през нея, освети мрачна стая и те се сепнаха, забелязвайки отсрещната стена бавно да изпълзява назад в тъмнината, докато накрая осъзнаха, че това е само бавно отстъпваща армия от хлебарки.