След секунди попаднаха в подобно на пещера помещение и Дойл видя поне петдесет-шейсет тела, натрупани едно върху друго, дошли тук, за да намерят утеха в почти неотличим от смъртта сън. Колкото по-надолу се спускаха, толкова повече се сгъстяваше вонята, но навсякъде, където се осмелиха да надзърнат, цареше мъртвешка тишина. Веднъж се натъкнаха на шестчленно семейство, всички сгушени един в друг край самотна свещ под една стълба; погледите им бяха празни, а оскъдната им покъщнина бе пръсната край тях. Дойл бе чел разтърсващите описания на Дикенс за бедните в средата на столетието, но нищо, с което някога се бе сблъсквал, не се доближаваше до тази покъртителна картина на пълната мизерия. Ужасът на този студен ад беше най-напред и най-вече душевен. С какви ли надежди бяха дошли всички тези нещастници в Новия свят? В душата му се надигна водовъртеж от съжаление, съчувствие и мъка.
Бяха слезли три етажа надолу, когато осъзнаха, че шумът от преследването е заглъхнал. Явно приближаваха някакви места, които бяха табу дори за хора от бандата на Опустошителите. Най-лесното, до което сигурно щяха да прибегнат, бе да оставят част от групата преследвачи на покрива, а останалата част долу на улицата и… да, когато погледнаха през прозореца на една от стълбищните площадки, ги видяха долу — петнайсетина здрави мъжаги, изправени пред входа.
— Какво ще правим? — попита Стърн.
Джек не отговори, но се огледа, за да ориентира вътрешния си компас, после ги поведе към западния край на сградата, през стая, в която шест неподвижни фигури лежаха на дървени нарове; после видяха цели семейства, вторачили се в тях като ранени диви животни, чакащи хищниците да се нахвърлят и да свършат работата си. Дойл забеляза една група, приведена над крехкото телце на умряло дете. След това Джек разтвори единствения прозорец на някаква стая и премери на око разстоянието през вентилационната шахта до съседната сграда — около два метра и половина. Докато изплашените обитатели се изтегляха настрани, Джек извади къс железен лост от джоба на сакото си и откърти една здрава дъска от дюшемето на пода. Работеше упорито, без да променя изражението си, и определено бе единственият, който поне външно не изглеждаше впечатлен от пътешествието из сградата. За разлика от миналото, когато, според спомените на Дойл, той бе действал безстрашно и с героичен устрем, сега действията му бяха подчинени на изискването за някаква брутална ефикасност.
Сложиха дъската така, че единият й край да опре върху перваза, а другият да легне отсреща, и Джек мина пръв, изпробвайки какво тегло ще може да издържи. Той разби прозореца на другата сграда, яростно изсъска в притихналата тъмнина, за да сплаши спотайващите се там обитатели, ако имаше такива, и да ги прогони от територията, която охраняваха. Втори мина Стърн, притиснал скъпоценния „Зохар“ до гърдите си, след това Инес направи три широки крачки по дъската и Дойл отново остана последен. Под тежестта му дъската се огъна до счупване. Този път не беше разумно да затваря очи, но и не посмя да погледне надолу. Когато дъската протестиращо изскърца, той се намираше точно по средата й и единствената реакция, на която се оказа способен, бе да изкрещи веднъж, после да замре на място, докато люлеенето спря, след което си наложи да изчака още малко.
Въпреки трескавите подканвания на другите да върви напред, Дойл не беше в състояние да се насили да направи още една крачка. Усещаше нещо като късо съединение между мозъка и краката си. Дори когато разнеслите се отдолу викове издадоха, че крясъкът му е привлякъл Опустошителите, той пак не можа да помръдне. Около него полетяха камъни и дъски, хвърляни отдолу, но той пак не можа да убеди краката си, че следващата му стъпка по тази дъска няма да доведе до счупването й и следователно няма да го запрати в тъмната бездна. Дъската изпращя и се пропука.
— Хайде, Дойл!
— Само две крачки, Артър!
Дъската сякаш се стесни до широчината на клечка за зъби. „Една крачка в коя да е посока и това ще бъде краят ти!“ — крещеше обезумелият му мозък. Тримата мъже, надвесени от прозореца срещу него, мърдаха устни и размахваха ръце, но той нито ги чуваше, нито разбираше смисъла на техните действия. Струваше му се, че времето е спряло и че на него му е съдено да прекара до края на вечността блокиран точно в този момент. Някакъв камък го удари по рамото и той се олюля. Необяснимо как болката освободи съзнанието му и му върна контрола над крайниците.