Яви се само един свидетел — и то член на бандата — олигофрен, известен с прякора Малой Мишката, чиято престъпна кариера из улиците бе прекратена още преди години, когато един кон го бе ритнал с копито в главата по време на опит да открадне бъчва бира, и който оттогава служеше за талисман на бандата и момче за дребни поръчки. Видимо не на себе си от случилото се и напълно ужасен, той заяви, че наблюдавал от една задна стаичка как един висок рус германец влязъл по-рано същия ден в щаба, носейки куфар, пълен със златни монети. Когато Фрас-Прас отказал да предаде на германеца някаква стара, подвързана в кожа книга, осмелявайки се първо да попита за какво му е нужна, мъжът само се усмихнал. Извадил нож и се захванал да разфасова Дънам като свещеник, разпределящ коледна пуйка.
Мишката разказа и други неща на полицаите, но понеже имаше репутацията на дърдорко, чиито истории — от момента, в който онзи кон го бе впечатлил така силно — имаха тенденция да граничат с измислицата, те не обърнаха сериозно внимание на приказките му и решиха, че Фрас-Прас най-сетне е намерил зловещия си и неумолим край, причакващ всеки водач на банда, което според тях бе възможно най-доброто решение, стига да се случеше колкото може по-скоро. Делото бе приключено.
С малката разлика, че по изключение този път Малой Мишката бе разказал самата най-чиста истина.
Финикс, Аризона
Въпреки театралниченето на Бендиго Раймър, а може би точно заради него, властите във Финикс не разрешиха на пощенския влак да потегли за Уикънбърг, преди да бъдат основно претърсени всички вагони и преди да бъде разпитан и последният артист от „Предпоследна театрална трупа“. Както естествено се оказа накрая, никой не бе виждал никакъв китаец да тича из района на гарата, размахвайки меч… както им бе наредил да казват Бендиго Раймър в случай, че някой бе забелязал нещо съмнително. Защото дори и най-малкото закъснение в случай на задържането на макар и един от артистите, за да даде показания пред съда, би могло да пробие дупка във финансите на трупата, сравнима само с онази, която пробива спица в надута гума.
Истината бе, че от всички само Бендиго бе зърнал за миг Каназучи. Вярно, че разстоянието бе прекалено голямо, за да различи лицето му, но той определено му се бе сторил китаец, а на всичко отгоре, когато бе изтичал иззад балите памук, мъжът бе размахал нещо, което на добре тренираното око на Раймър, свикнало да разпознава хладно оръжие, се бе сторило подозрително подобно на ятаган.
Полицаите от транспортната полиция намериха мъртвия пазач, напъхан зад балите. Беше разсъблечен, но униформата му липсваше. Вратът му бе прекършен, но от нападателя нямаше и следа. Тогава се разнесоха слуховете за зловещите убийства, станали в депото в Юма. Зверства, истински престъпления срещу природата: хора с отсечени и набучени на колове глави, изнасилени жени, изядени деца — обикновените за хората украсявания на действителността. Покрай другото се разчу, че тази палитра от престъпления е дело на подивял китаец.
Не им стигаше закъснението, ами и този досаден стар равин бе взел решение да пътува с „Предпоследните“ до Уикънбърг, а защо не и по-нататък. Не можа да даде удовлетворително обяснение на решението си, но и какво ли би могъл да измисли, след като беше ясно, че старчето е запленено от примадоната на Раймър. А тя пък бе забравила всякаква мярка и най-безсрамно му вдъхваше надежди… не, тази жена наистина прекаляваше! На Бендиго му идеше да се срита, докато ги наблюдаваше как си гукат през три седалки пред него. Ооо, неприятностите винаги идваха облечени в пола, и тази английска повлекана бе само последната в дългата колона, която вражеският лагер му бе изпратил, за да го измъчва. Не, негова си беше вината: трябваше да се подчини на инстинктите си и най-безцеремонно да я изрита навън още онази първа нощ в Синсинати, когато или го бе прелъстила, или бе отказала да легне с него… спомените му от онзи момент не бяха много ясни.
Сърцето му се блъскаше като пленена птичка. Какво трябваше да направи? Постоянният напън да удържи артистите заедно, за да бъдат вярно интерпретирани шедьоврите на майсторите, буквално раздираше на парчета душата му. Бендиго отметна назад глава и сложи ръка връз челото си — неговата пристрастеност към мелодраматизъм бе толкова дълбоко вкоренена, че той използваше подобни жестове даже когато наоколо нямаше никой, който да го види. После погледна през вагона към своята Трупа — не, никой не бе забелязал душевните му терзания, ах, тези мизерни нещастници — и гнусливо изви горната си устна: тези тъпанари, тези безчувствени пънове, тези безсърдечни създания… дори диви магарета биха могли да оценят един гений. А те… те даже не се сещаха да му благодарят за това, че им дава живот и средства за съществуване. Не, няма такова нещо… вместо това го бомбардират с „Бендиго, стаята ми е малка“, „Мистър Раймър, нямам топла вода“ и, естествено, неизбежното „Какво става със заплатата ми?“.