Той стъпка фаса си в земята и в същия миг до него запъхтян дотича тантурестият началник-гара с разписанието на влаковете, тръгнали от Финикс тази сутрин: два товарни, два пътнически, един пощенски. „Защо е трябвало да пускат дори и един влак да тръгва от гарата?“ — недоумяваше Франк, но пък от друга страна, отдавна бе изгубил всяка надежда, че някой ден ще му дадат да управлява света. Край него се бе събрала малка група очакващи нарежданията му доброволци.
— Телеграфирахте ли до първите спирки на тези влакове? — попита без особена надежда Франк.
Началник-гарата сбърчи лице — беше чел няколко от книгите за Кожения Франк и сега определено му липсваше самочувствие.
— А трябваше ли?
— Ами… да.
— Но ние претърсихме влаковете, преди да им разрешим да потеглят.
— Е, и?
Началникът се усмихна както се усмихва човек, чийто пикочен мехур всеки момент може да се спука, взе разписанието си от ръцете на Франк и тръгна към гарата.
„Давам му до десет, преди да хукне“ — обзаложи се наум със себе си Франк и започна да брои. Мъжът издържа до осем.
Франк тежко въздъхна и огледа насъбралата се тълпа. Беше изминал близо месец от последния път, когато се бе облажавал с жена. Лениво се запита дали наистина ще е много сложно да „топне фитила“ преди да продължи с преследването. После сви нова цигара, дръпна се настрани от зяпачите, сякаш търсеше някакви следи, и те го оставиха на мира.
Трийсет крачки по-нататък се натъкна на малка локвичка кръв. Топна пръст в нея… беше суха. Поне от два часа. Капките стигаха до празен коловоз, където дирята прекъсваше. Началник-гарата сигурно щеше да знае кой влак бе тръгнал оттук.
— Мистър Маккуети?
Обърна се: групичка от пет жени — същите, които го бяха наблюдавали от перона — стоеше на десетина метра от него. Той вежливо докосна периферията на шапката си.
— Моля?
Онази, която се бе осмелила да проговори, излезе напред: свежа като ягодка блондинка с едър кокал. Беше най-симпатичната от групата, което, за негово нещастие, не беше кой знае колко голям комплимент.
— Ако ни извините за безпокойството… прочетохме за освобождаването ви от затвора в тазсутрешния вестник.
— Аха.
Жената поруменя.
— Ние… ние сме най-големите ви почитателки тук във Финикс — изчели сме всичките ви книги и познаваме кариерата ви подробно.
— Ясно.
— Ако не се лъжа, вие се познавате с моя братовчедка от Тумбстоун — Сали Ан Рейнолдс? Била е сервитьорка в „Силвър Долар Салуун“. — Блондинката се изчерви като ябълка, притеснена от това, че Франк бави отговора си. — Всъщност…
— Как е Сали Ан? — попита той усмихнато, без ни най-малка представа за коя става дума.
— Добре е… сега е омъжена, живее в Тусон и има две дечица.
— Ще ви помоля на всяка цена да й предадете най-искрените ми поздрави.
— Не мога да ви опиша колко ще се зарадва, когато й кажа, че сме разговаряли!
Ето, в очите й проблесна добре познатият му поглед: като слънчев лъч, отразен от евтин диамант. Франк почувства едновременно възбуда и страх. Но всъщност нали такава беше историята на неговия живот.
— Знаем колко сте зает точно в този момент, но все пак се питахме дали ще бъде възможно да ви поканим на обяд, докато сте при нас в града?
Франк повторно се усмихна и както винаги се случваше в такъв момент, всякакъв спомен за нещастие, докарано му от жена, изчезна като че ли изобщо не го бе имало.
Чикаго, Илинойс
Казваше се Мери Уилямс — Данте Скръгс успя да установи това от две стари кокошки в пансиона. Беше им разказала, че идва от малък град в провинциална Минесота, където работила като учителка, и бе споделила, че се надява да си намери работа в Чикаго. Те бяха повярвали на историята й. Данте им каза, че е от училищния съвет и иска да провери препоръките й. „По-добре да не казвате на Мери Уилямс, че съм се отбивал при вас“, завърши той с усмивка. Какъв чаровник, въздъхнаха старите дами.