Подковите на конете чаткаха по площадките пред обширните домове на Пето авеню и Дойл потисна несъзнателното желание, стаило се в някакво ъгълче на съзнанието му, да живее в стил, съразмерен с тези убийствени мащаби. Домовете на управляващата класа бдяха притихнали като средновековни укрепления или внушаващи изумление храмове на суетата и алчността, но… въпреки това, искаше му се да живее на такова място. В Англия богатите харчеха парите си дискретно и живееха в безвкусни провинциални домове, скрити зад високи стобори. Дойл също разполагаше с такава къща в провинцията, колкото и скромна да бе тя. Но в Америка кралете на престъпността издигаха тези провъзгласяващи величието им паметници на най-оживената улица в света, сякаш казваха: „За бога, погледнете насам, това съм аз, аз го постигнах! Сразих банката! Победих самите богове в собствената им игра!“.
Между улицата и домовете висяха телефонни жици, свързващи богатите един с друг благодарение на тази последна модна щуротия. „Те нямат какво да си кажат, когато са дори един срещу друг — помисли с презрение Дойл, — тогава за какво са им толкова много телефони?“
Колко ли е беден духовният живот на богаташите, ползващи се от тези свръхчовешки постижения единствено благодарение на епизодични помисли за безсмъртие? Мисълта за това прискърбно разточителство на човешки страсти изпълни Дойл с меланхолия, но в следващия миг той се коригира: „Кой съм аз да твърдя, че тези титани на предприемчивостта са се объркали? След две хиляди години, когато този величествен град потъне в прахта, бъдещите археолози едва ли ще намерят нещо друго, освен тези оцелели във времето масивни храмове, за да възстановят от находките си живота и традициите на една мъртва и далечна култура. Четка за коса, каменна ваза, изработен по поръчка барелеф — тези безкрайно лични вещи могат един ден да се озоват зад музейните витрини, превърнали се в реликви. Ами ако в материята на всеки предмет остава нещичко, остават няколко жилави молекули от неговия собственик?“. За Дойл това бе максималното приближаване до безсмъртието, на което човек можеше да разчита: тялото му изгнива, споменът за него се забравя, но той още има шанса да просъществува столетия наред под формата на четка за зъби или фиба за коса.
Стигнаха до река Хъдсън и един ферибот прехвърли файтона им до палисадите на Ню Джърси. После файтонът ги понесе в равномерен ритъм в мрака на нощта. Никой, освен Джек нямаше представа къде отиват, а той седеше на капрата в ролята на кочияш и здраво стискаше юздите със смачканите си пръсти. Докато пътуваха, Престо ги забавляваше с истории от живота на принцовете и махараджите от Гвалиор и Раджпутана, разказваше им за прокълнатите скъпоценни камъни, за дворци от злато и слонова кост, за тигри людоеди, за кръвожадни побеснели слонове и, което се стори най-интересно на Инес, за забранените тайни на харемите. Наистина ли тези момичета боядисват… определени важни части от телата си в аленочервено? Точно така, потвърди Престо: намазани с благовонни масла, излъскани до блясък, хуриите живеели живот, посветен на това да даряват, о-о, и да получават, удоволствия. Една на друга, както и с господаря. Мислите на Инес се въртяха като във вихрушка… А Престо наистина ли е посещавал поне някой от тези хареми?
— Дали наистина тези жени се различават от добре гледаните съпруги в нашето западно висше общество? — намеси се Дойл, за да спести на Престо унижението да признава очевидното. — Не говоря за всички, а само за онези, прекарващи живота си в поддържане на физическата си привлекателност — било с масажи на лицето или бутилки шампоан от по шест галона — превръщайки се в награда или аксесоар, достоен да украсява обятията на богатите си съпрузи.
— Е, че кой би могъл да издържи на петдесет такива? — логично възрази Инес.
— Би се изненадал да научиш колко много такива хора има — ухили се Престо сладострастно. — Стига парите да не са проблем.
— Аз се сещам за една съществена разлика — неочаквано се намеси в разговора Стърн. — Западната жена от категорията на тези, за които говорите, може да напусне дома си, ако пожелае.
— Да, тя не е роб в истинския смисъл на думата — съгласи се Дойл. — Но аз се опитвах да обясня, че и едните, и другите са роби в душевен смисъл. Жената тук може да напусне дома си, както казваш ти, но може ли да забрави? Дори себеподобните да са й втръснали, може ли тя просто да избяга и да започне собствен живот?