— Че защо ще го прави? — подметна Инес.
— Разглеждаме въпроса откъм теоретичната му страна, приятелю.
— Защо да не може? — каза Престо. — Според западните закони тя има право на обезщетение.
— Но реалността е съвсем различна: западното общество е построено така, че да подкрепя свободата на действие от страна на мъжа и успешно се съпротивлява на това същите права да получи и жената. Според мен тук действа подсъзнателен механизъм в защита на репродуктивната функция: видът трябва да оцелее и то на всяка цена; жената трябва да бъде предпазена от всякаква опасност, макар и такава, каквато не виждаме в даден момент.
— Винаги съм бил прекалено зает, за да си намеря жена — призна Стърн, явно съжалявайки.
— Животът в харема не ми звучи чак толкова лошо — обади се Инес. — Няма много работа. Много свободно време.
— Ти виждаш всичко прекалено едностранчиво: готовност да се предложиш на господаря двайсет и четири часа в денонощието. Какво се случва, когато някое от тези момичета опита да се противопостави на мъжа господар? — обърна се Дойл към Престо.
— Изтезания, обезобразяване, отсичане на главата — късо отговори Престо.
— Така ли? Това е ужасно!
— А как би се почувствал, ако на тези жени се даде същата сексуална свобода, на която се наслаждаваш ти? Ако им се разреши да се любят с когото си пожелаят и където им се прииска?
— Каква отвратителна мисъл! — възкликна Инес. — Това обезсмисля цялото удоволствие, нали така?
— Исках само да обоснова извода, че ако мъжете са направили цивилизования свят такъв, какъвто е, те се го постигнали за сметка на онези наши партньори, с които Бог ни е събрал, и тъкмо те са обезправените и унижените сред нас.
— Да не сте склонен да дадете на жените право да гласуват, мистър Дойл? — попита Престо.
— Мили боже, не чак толкова — призна Дойл. — Човек трябва да пристъпва към тези неща разумно. Най-напред следва да ги образоваме — на тях трябва да им е ясно за какво им предстои да гласуват. Да не забравяме, че Рим не е бил издигнат за един ден.
— А може и да не е чак толкова лошо — замечтано каза Инес, виждайки в съзнанието си света на равенството между половете в розова светлина. — Ще струва доста по-евтино да вкараш някоя птичка в леглото: няма нужда от цветя, край на вечерите за двама в скъпи ресторанти…
— Опасявам се, че подобна перспектива ме изпълва с отчаяние — въздъхна Престо. — Да изоставя ритуала на преследването и тръпката на завоеванието, за да получа всичко, за което съм бленувал в една жена, поднесено ми на тепсия при първо поискване, без съпротива или поне престорена свенливост… не, това ще ми отрови цялото преживяване.
— В такъв случай посещенията в харема не са ти доставяли голямо удоволствие, така ли? — възкликна Инес като куче, най-сетне докопало се до любимия си кокал.
Дискусията им продължи, жива и одухотворена, без да остане незасегната тема, като че ли в тази деликатна и плодотворна област някога би могло да се стигне до единомислие. Дойл вдигна поглед към Джек, който продължаваше да седи на капрата, и си помисли, че едновремешният му приятел пропуска да вземе участие в точно онзи тип философски открити двубои, в които някога се бе впускал с истинско наслаждение. Джек сигурно чуваше за какво става дума от височината на самотата си, но така и не погледна към тях, оставайки все така хладнокръвен и дистанциран като пазач на фар, наблюдаващ щорм в океана. Колко ли далеч бе стигнал Джек отвъд границата на тези животински по същество вълнения, окончателно ли бе престанал да се интересува от тях и възможно ли бе на него да се гледа като на човек?
Беше почти един часът след полунощ, когато най-сетне наближиха мястото, закъдето пътуваха. Не би било възможно да се пропусне, защото представляваше ширнала се под тях долина, осветена от невъзможна по яркост светлина, в центъра на която се издигаше правоъгълен комплекс от тухлени сгради, окичени с електрически крушки и заградени от висока бяла ограда. Няколко думи, прошепнати на ухото на пазача при портала, се оказаха достатъчни, за да ги пуснат. После Джек ги откара до най-високата постройка в центъра на комплекса и спря пред входа й. През големите прозорци се виждаха просторни стаи, натъпкани с машинария, лабораторна техника и научна апаратура.
Джек влезе пръв през стоманената врата, следван от другите, после мина по дълъг коридор и накрая стигнаха до голяма зала, чийто таван се губеше поне на десет метра над главите им; галерии на втория етаж ограждаха книжни лавици, изкачващи се по отсрещната стена. Поне десет хиляди тома, прецени с око на познавач Дойл. Под огромни стъклени витрини се мъдреха безчет минерали, химикали и модели на най-различни изобретения. От ъглите ги наблюдаваха с безжизнените си очи гръцки статуи, стените бяха покрити с фотографии и картини. Стаята — по-скоро зала — създаваше едновременно впечатление, че е претрупана и просторна, безлично величествена и интимно лична.