— Мога ли да ви попитам, сър, какво правехте с тези топчета и стоманената купа, когато пристигнахме? — попита Дойл.
— А-а, разбирам на кого нашият мистър Холмс дължи наблюдателните си способности — усмихна се Едисон. — Още преди много години разбрах, че най-добрите идеи добиват конкретна форма в съзнанието ми, когато пресичам размитата граница на съня при задрямване или събуждане. Убедих се поне за себе си, че именно по време на този кратък преход мозъкът ми изпада в оптимално състояние на възприемчивост, необходимо за осъществяване на контакт със света на чистия разум. Проблемът е да се задържим колкото може по-дълго в тази междинна зона, защото физиологията ни е такава, че сме склонни или бързо да заспиваме, или рязко да се събуждаме. Така че… — Едисон взе купата с топчетата и седна обратно на стола си, за да демонстрира: — Когато ми се приспи, аз сядам така, че ръката ми с топчетата да остане над купата, и се оставям на дрямката да ме унесе. Ако заспя, изпускам топчетата и тяхното издрънчаване в купата ме разсънва — малко съм глух, така че звукът наистина трябва да е силен — тогава отново ги вземам в ръка и нещата се повтарят. С помощта на дълги тренировки вече мога да оставам за дълго в желаното състояние. Сещам се за разни неща… добри неща. Всеки може да овладее тази техника, а специално аз съм установил за себе си, че след час-два в такава полудрямка се чувствам по-отпочинал, отколкото след пълни осем часа в леглото.
— Но това е много близко до състоянието на медитация, в което изпадат йогите — проговори Престо.
— Така ли? — изненада се Едисон, който до момента не бе обърнал на останалите присъстващи особено внимание, като се изключеха няколкото бегли приятелски погледи в тяхна посока. — Ако това е факт, то той е крайно интересен… вие сте индиец, така ли?
— Аз съм член на епископалната църква и син от брак на ирландска католичка и мюсюлманин, избягал от хиндуизма, за да живее в Англия — отговори Престо с лек поклон.
— Е, в такъв случай точно Америка е мястото, което ви трябва.
Джек погледна джобния си часовник и предложи да не губят много от прекалено ценното време на мистър Едисон, а да преминат направо към причината за посещението си. Едисон — той изглеждаше по-скоро благодарен, отколкото нервиран, че са го откъснали от заниманията му — ги поведе през просторните лаборатории, които бяха видели съвсем бегло отвън. Домакинът малко троснато им обясни, че при него работят на пълен работен ден над шейсет лаборанти, разпределени в екипи по отделни проекти, така че за него оставали само административните подробности, но от това нямало измъкване, понеже така настоявали инвеститорите. Сега всичко се намирало под контрола на парите и нещата били много по-различни от добрите стари дни в Менлоу Парк, когато кипял от енергия, а вярата в приятелите била нещо самоподразбиращо се.
Не след дълго излязоха от централната сграда, стигнаха до един от далечните ъгли на комплекса и влязоха в правоъгълна ниска дъсчена постройка, дълга четири-пет метра и увенчана с необикновен скосен покрив, държащ се на панти. Стените бяха покрити отвътре с черна насмолена хартия, а в дъното имаше малка, леко издигната платформа, скрита зад черна завеса. Дойл реши, че благодарение на пантите покривът може да се вдига, но нямаше и най-малка представа с каква цел. Всички седнаха на сгъваеми столове пред квадратен бял екран, спуснат направо от тавана, а Едисон се скри зад тях в малко отделение, оградено с черни завеси.
Стаята притъмня и Дойл се възползва от паузата, за да се наклони към Джек и да го попита:
— Как се запозна с него?
— Просто дойдох тук. Беше преди три години, когато отново се хванах на работа — обясни Джек. — Представих се и му показах препоръките си, които доказваха, че съм агент на Короната.
— Защо?
— Заради загадките, на които се натъквах. Заради идеите. Заради въпросите, които исках да му задам. Той се оказа изненадващо сговорчив — сигурно му се струвах безкрайно екзотичен. Живях в имението му два месеца. Каза на хората си, че съм инженер, дошъл да го посети. Разменихме някои идеи относно приложението на неговите нови технологии…