Отвори очи и се втренчи в голата бетонна стена насреща. По неизвестни причини я бяха боядисали в жълто. Може би някой умник беше решил, че този цвят успокоява. Сякаш една боя можеше да накара затворниците да забравят какво означава да бъдат заключени между тези стени.
Тед Бърджин, Хилари Кънингам, Карла Дюкс, Брандън Мърдок. Всичките мъртви. Открий общото в смъртта им.
Това беше молбата на сестра му.
И той прилежно се зае да я изпълни, разглеждайки наум всички възможни комбинации.
Бърджин и Дюкс са застреляни с пистолет от упор. Кънингам е убита, а после пренесена в дома на Бърджин. Смъртта на Мърдок е причинена от дългобойна пушка. Кой има мотив за всичко това? Кой е имал възможност да го направи?
Съзнанието на Рой прехвърляше възможностите със скорост, която би се сторила чудовищна на всеки, който би могъл по някакъв начин да проследи мисловните му процеси. Той обмисляше и отхвърляше възможностите в рамките на секунди, което би отнело месеци на обикновените хора.
После умът му забави ход просто защото базата данни се бе изчерпала. Не беше получил кой знае какви факти, но за него те бяха повече от достатъчни. В резултат откри не един, а цели четири фактора, които свързваха убийствата. Четири, но с една обща особеност. Много характерна особеност.
53
Бънтинг крачеше по коридорите на новата сграда на МВС, придружаван от въоръжен ескорт. На практика тя представляваше обширен комплекс, чиято реална цена остана неизвестна за обществеността, скрита под удобния претекст „поверителна информация“. Което, както му беше добре известно, означаваше само едно — някой беше получил лиценз за печатане на пари.
Вкараха го в една стая, вратата на която автоматично се заключи след него. Той с недоумение се огледа. Май бяха сбъркали помещението. Миг по-късно съмненията го напуснаха, тъй като на прага на междинната врата се появиха Мейсън Куонтрел и Елън Фостър.
— Сядай, Питър, защото ни чака доста работа — подкани го Фостър и отвори лаптопа, който лежеше на масата.
— Как вървят нещата, Пит? — подхвърли с усмивка Куонтрел и седна на съседния стол.
Бънтинг не му обърна внимание.
— Госпожо министър, отново ще повторя, че се чувствам крайно неудобно да обсъждам поверителни въпроси в присъствието на основния си конкурент! — твърдо рече той.
— Стига, Питър — сдържано отговори Фостър. — Между нас няма тайни, нали?
— Напротив, има. За мен работят огромен брой хора, които използват специализирани процедури, протоколи, професионален софтуер и още хиляди неща, които съм създал с цената на дългогодишен труд и много пари.
Той стрелна с поглед Куонтрел, който го гледаше с открита подигравка. Изведнъж му се прииска да скочи през масата и да го удуши.
— Нека ти припомня нещо, Пит — подхвърли Куонтрел. — При сегашната структура на Е-програмата всичките ти конкуренти са принудени да предоставят събраната информация на твоята компания. Аз също, въпреки че съм вложил много пари в бизнеса си.
Бънтинг отлично знаеше, че това са празни приказки. Години наред Куонтрел не влагаше нито цент за разширяването и укрепването на своята компания и все пак прибираше тлъсти чекове от правителството. На практика не правеше нищо друго, освен да изчаква подходящия момент, за да срине Бънтинг. Който очевидно беше настъпил.
— Мейсън, ако ти беше имал шанса да създадеш Е-програмата, със сигурност щеше да си наясно, че тя е нещо коренно различно от начина, по който работехме през Средновековието — тогава, когато ти беше основната фигура в частния сектор и нещата се развиваха в стотици различни посоки, което в крайна сметка ни докара единайсети септември.
Снизходителната усмивка на Куонтрел се стопи.
— Нямаш представа с кого си имаш работа, нещастник! — извика той.
— Достатъчно, момчета — намеси се Фостър. — Нямаме време за дребнави караници.
Бънтинг седна на масата срещу нея и зачака.
Фостър вкара паролата, натисна няколко клавиша, прочете появилата се на екрана информация и извъртя лаптопа към Куонтрел. Той кимна и хвърли кос поглед към Бънтинг.
Ако са решили да ме сплашат, вършат много добра работа, си каза той. Но лицето му остана безизразно. Познаваше правилата на играта не по-зле от тях.
— Имаме ли дневен ред? — попита той.
Фостър му направи знак да изчака, очевидно заета с изпращането на имейла. После затвори лаптопа и го погледна в очите.