— А ти винаги ли си толкова груба?
— Охо, още нищо не знаеш. Ако стана наистина груба, няма как да не го разбереш.
— Искам да бъда в течение — тръсна глава младата жена.
— Пак ще повторя, че тези привилегии трябва да се спечелят.
Меган се облегна назад и закова поглед в лицето на Пол.
— Добре — кимна тя. — Защо не ми разкажеш нещо повече за брат си?
— А защо да го правя?
— Опитвам се да пиша жалби, за да го измъкна от затвора — махна към купчините документи пред себе си Меган. — Трябва да разполагам и с други аргументи, освен този театър с невменяемостта.
— Театър?
— Видях какво правихте в „Кътърс Рок“. Със сигурност общувахте по някакъв начин.
— Може би да, може би не — изплъзна се от директен отговор Кели Пол. — Съвсем неотдавна Шон ми съобщи, че криминологичните заключения не подкрепят обвинението. По труповете са открили остатъци от различна пръст. Ето нещо, което можеш да използваш.
— Не — поклати глава Меган. — Това е само отделно доказателство, което заседателите могат да приемат или отхвърлят, но не може да свали обвиненията.
— Не е задължително да искаме снемане на обвиненията. По-важно е да притиснем определени хора и да ги убедим, че залогът е огромен. С последици, които са далеч по-важни от екзекуцията на брат ми за престъпления, които не е извършил.
— Е, няма как да стане с изготвянето на искания до съда.
— Напротив, може да стане, но само при прецизно изпълнение на плана.
— А как ще стигнем до тези „определени хора“?
— Според мен в момента Шон и Мишел правят именно това.
— А кои са те?
Пол не отговори.
Меган облиза устни и скръсти ръце пред гърдите си.
— Не забравяй, че аз съм тази, която ще се бори да спаси брат ти! — процеди тя.
— Става въпрос за фирма, която работи в областта на сигурността.
— Тази фирма няма ли си име? То би внесло значителна тежест в защитата ни.
— В момента не съм склонна да споделям повече информация за нея.
— Значи знаеш коя е?
— Може би.
— Никак не ми помагаш!
— Никой не е казал, че трябва да ти помагам — хладно отвърна Пол, стана и се отдалечи.
Меган остана да гледа озадачено след нея.
56
Бънтинг захвърли телефона и изтича към един от прозорците, който гледаше към улицата. Навън вече цареше пълен мрак, нарушаван единствено от уличните лампи и фаровете на преминаващите автомобили. Погледна часовника си. Наближаваше десет. За миг го обзе надеждата, че всичко е някаква тъпа шега. Но после зърна един висок мъж, изправен под електрическия стълб от другата страна на улицата.
Вероятно Шон Кинг също го видя на прозореца, защото вдигна телефона към ухото си.
Бънтинг колебливо се дръпна навътре. Не знаеше как да постъпи. При нормални обстоятелства щеше да потърси помощта на Харкс, но сега това беше невъзможно.
Вече е крайно време да се оправям сам.
Облече сакото си и тръгна надолу по стълбите. Прислужницата почтително му кимна. Както и готвачът, когото срещна по-надолу. Той направи опит да им се усмихне, но сърцето му лудо блъскаше в гърдите. После срещна въпросителния поглед на мъжа от охраната, който дежуреше пред входната врата.
— Излизам да се поразтъпча — каза му той. — Няма нужда да идваше мен.
— Но, сър…
— Остани тук, Креймър. Всичко е наред.
Мъжът направи крачка назад и отвори вратата на шефа си.
Бънтинг се овладя, изпъна рамене, вирна глава и излезе навън.
Шон го изчака да пресече улицата и се приближи към него.
— Благодаря, че приехте да се срещнем, мистър Бънтинг — рече той.
— Не съм сигурен, че осъзнавате кой съм — хладно отвърна Бънтинг.
Шон огледа улицата, по която почти нямаше минувачи.
— Може би трябва потърсим някое по-уединено място — подхвърли той.
— Първо кажете какво искате.
— Добре, след като имате толкова много време за губене — изопнаха се чертите на Шон. — Но нещата са на път да излязат от контрол и това се отнася за всички.
Вместо отговор Бънтинг се обърна и тръгна надолу по улицата. Шон го последва. Няколко минути по-късно вече седяха в дъното на едно празно кафене и се гледаха втренчено през ръцете на сервитьорката, която пълнеше чашите им с горещо кафе.