— Частните детективи обикновено имат някаква специална подготовка в миналото. Каква е вашата? Военна или полицейска?
— Тайните служби на САЩ — кратко отвърна Шон.
В очите на лейтенанта се появи уважение. В очите на хората му — също.
— И двамата?
Шон кимна.
— И сте охранявали президента?
— Само той — обади се Мишел. — Аз така и не стигнах до Белия дом, преди да напусна.
— А защо напуснахте?
Шон и Мишел си размениха бързи погледи.
— Защото ни дойде много. Искахме да опитаме и нещо друго.
— Ясно.
Четирийсет и пет минути по-късно се появи още една кола. Лейтенантът се обърна да я погледне и обяви:
— Това е полковник Мейхю. Трябва да е натискал газта до ламарината, защото идва чак от Скоухеган.
След тези думи той се обърна и изтича да посрещне началника си. Полковникът беше висок и широкоплещест мъж, запазил стройната си фигура, въпреки че беше надхвърлил петдесет. Очите му бяха умни и проницателни, а поведението — стегнато и делово. Прилича на холивудски актьор, нает да рекламира предимствата на полицейската служба, помисли си Шон.
След като изслуша доклада за инцидента и отиде да огледа трупа, полковникът се обърна и тръгна към тях.
— Кога за последен път имахте контакт с мистър Бърджин? — попита той след официалното представяне.
— Днес следобед, около пет и половина. Обади ми се по телефона. Веднага след това тръгнахме за летището.
— Какво ви каза?
— Определи ни среща в някакъв мотел от веригата „Бед енд брекфаст“, където ни бил запазил стаи.
— Къде по-точно?
— „Мартас Ин“ край Макиас.
— Отлично място — кимна полковникът. — Кухнята е много добра.
— Радвам се да го чуя — обади се Мишел.
— Нещо друго от Бърджин? Имейли, текстови съобщения?
— Нищо. Проверих, преди да се качим на самолета. И още веднъж, след като кацнахме. Опитах се да го хвана някъде към девет вечерта, но никой не ми вдигна. Телефонът му се включи директно на гласова поща и аз му оставих съобщение. Имате ли представа откога е мъртъв?
Полковникът пренебрегна въпроса.
— Някакви други коли по пътя? — попита той.
— Никакви — отвърна Шон. — Само тази на Бърджин. Тук пътищата са абсолютно пусти. Не забелязахме никакви следи зад колата му. Всъщност такива би имало само ако другата кола е изпускала някакви течности.
— Значи нямате представа за къде е пътувал?
— Предполагам за мотела, където имахме среща.
— А знаете ли къде е отседнал? И той ли в „Мартас“?
— Не, може би защото не е имало места — поклати глава Шон, измъкна бележника си и го прелисти. — „Грейс Лодж“. Там е отседнал.
— И този го знам — кимна полковникът. — Близо до Истпорт, но не е толкова хубав, колкото „Мартас“.
— Май добре познавате района — подхвърли Мишел.
— Ами познавам го — равнодушно отвърна полковникът и извърна очи към колата. — Работата е там, че ако Бърджин действително е пътувал от Истпорт, колата му би трябвало да е обърната в обратна посока. Вие идвате от югозапад, а Истпорт се намира на североизток. Да не говорим, че изобщо не би стигнал до тук, защото отбивката за „Мартас“ е осем километра по-нагоре.
Шон огледа колата, обърна се към полковника и промълви:
— Не знам какво да ви кажа. Така го открихме. Колата му беше в нашата посока.
— Сложна работа — промърмори полицейският шеф.
Скърцането на спирачки зад гърба на Шон го накара да се обърне. Точно навреме, за да види как четирима с якета на ФБР изскачат от черен ескалейд. Федералната кавалерия от Бостън вече беше тук.
Играта загрубява, помисли си той.
4
Името на старши агента беше Брандън Мърдок. Висок приблизително колкото Мишел — близо метър и осемдесет, слаб като вейка, но с изненадващо здраво ръкостискане. Под гъстата, но подстригана по устав коса тъмнееха рунтави вежди с размерите на гъсеници. Имаше плътен глас, поведението му беше сдържано и компетентно. Първо изслуша краткия доклад на лейтенанта, а после размени няколко думи насаме с полковник Мейхю, който беше най-високопоставеният полицейски служител на щата Мейн, присъстващ на местопрестъплението. След кратък оглед на трупа обърна гръб на колата и се насочи към двамата детективи.