На практика обаче нямам нищо, което да не може да ми бъде отнето. Аз самият мога да бъда премахнат. Което означава, че тя няма нищо. Децата ми — също.
В съзнанието му изплува заплашителната фигура на Джеймс Харкс. Той застана на прага с пистолет в едната ръка и с нож в другата. А съпругата и децата му бяха напълно беззащитни.
Още цял час той броди из просторния си нюйоркски дом. Мина покрай стаята на прислужницата и помещенията, които обитаваше готвачът. Шофьорът му не живееше тук, но в замяна на това имаше още една прислужница, както и детегледачка. Тя също спеше като всички нормални хора в този час.
Но Бънтинг беше буден, защото не беше нормален. Харкс беше буден, защото беше ненормален. Също като Елън Фостър и Мейсън Куонтрел, които вероятно и в момента крояха коварните си планове в служебния й кабинет.
Телефонът му отново иззвъня. Пак беше Ейвъри. Но този път Бънтинг го включи, изпревари репликата на сътрудника си и каза:
— Радвам се, че си добре.
— Моля?! Откъде знаете?
— Не ти ли казаха?
— Какво да ми кажат?
— Сложно е, Ейвъри. Много е сложно.
— Мислех, че ще ме убият, мистър Бънтинг.
— Няма какво да мислиш, защото наистина щяха да го направят.
— Но защо?
— Заради Едгар Рой. Заради Карла Дюкс. Допуснахме много грешки, Ейвъри. Страшно много.
— Защо тогава не го направиха? Защо не ме убиха?
Бънтинг се облегна на стената.
— За да внушат страх.
— У кого? У мен ли?
— Ако трябва да бъдем откровени, ти не означаваш нищо за тях, Ейвъри. Имаха предвид мен.
— Вас?! Нима бяхте там?
— Да, в съседната стая.
— Господи! Бяхте ли в състояние да видите какво ми правеха?
Бънтинг се поколеба дали да му каже истината.
— Не, не бях. Разказаха ми по-късно.
Толкова съм слаб, че не посмях да му кажа какво съм направил!
— Нещата наистина излизат извън контрол!
— Отдавна са излезли извън контрол, Ейвъри.
— Какво ще правим? Няма ли да се обадите на някого?
— Опитах се. Но явно не ме чуват.
— Но вие сте Питър Бънтинг, за бога!
— Съжалявам да го кажа, но за тези хора това не означава нищо.
— Ако отново ме хванат, едва ли ще имам късмета, който извадих днес.
— Нито пък аз.
— Не, сър. Вас няма да посмеят да ви докоснат.
Бънтинг се засмя. Изпита чувството, че се плъзга по позлатения парапет в безумно скъпата си къща, и страшно много му се иска да закрещи.
— Мислиш ли? — тихо подхвърли той.
— Толкова ли е зле?
— Страхувам се, че да.
— Не мога да повярвам, че няма към кого да се обърнем — въздъхна помощникът му.
Тези думи докоснаха нещо забравено.
— Сър, чувате ли ме?
— Ще ти звънна по-късно — рече Бънтинг. — Опитай се да поспиш и не си подавай носа навън.
Прекъсна връзката и погледна джиесема в ръката си. Наистина ли нямаше към кого да се обърне?
Или не смееше?
Всъщност нима имаше друг избор?
Върна се в спалнята, легна до съпругата си и прехвърли ръка през раменете й. После решението беше взето. Щеше да действа.
Няма да се предам без бой!
62
— Какво търсите тук?
Ерик Добкин беше по джинси и памучен пуловер, с дебели чорапи на краката.
— Трябва да поговорим — рече Шон.
Застанал на вратата, Добкин не помръдна.
— Ще ни поканиш ли да влезем, или ще ни оставиш да зъзнем? — попита Мишел.
— Не е чак толкова студено.
— Аз съм израснала в Тенеси, Ерик. А тук имам чувството, че съм в Антарктика.
Той им махна да влязат. Преди да затвори вратата след тях, внимателно огледа улицата в двете посоки.
— Направихме нужното, за да не бъдем проследени — успокои го Мишел.
— Но това изобщо не ви пречи да ме поставяте в неудобно положение — навъсено отвърна Добкин.