— Да. Вече разполагаме с информация, че е ходила на посещение при брат си в затвора.
— Защо тогава не сте я арестували на място?
— Защото все още нямаме нищо срещу нея, сър. Включително повод да я извикаме на разпит.
— Но защо ще ходи там, ако не е близка с брат си? — пожела да узнае президентът.
Фостър се поколеба, но съветникът веднага й се притече на помощ.
— Може би се е появила там с друга цел, сър. Например да огледа съоръжението отвътре.
— Наистина ли мислите, че ще се опитат да го измъкнат? — Очите на президента леко се разшириха.
— Никой строго охраняван затвор не е напълно защитен, особено когато разполагаш с подходящи хора — отвърна съветникът и извърна глава към Фостър. — Вие готови ли сте да реагирате на подобен опит?
— Да, но все пак няма гаранции — въздъхна тя и отново насочи вниманието си към държавния глава. — От това следва, че наистина трябва да помислим сериозно за нанасянето на превантивен удар в посоката, за която вече споменахме.
— По отношение на Рой и Бънтинг? — изгледа я президентът.
— Да, а също и по отношение на Кели Пол.
— Трябва да си помисля — бавно кимна държавният глава. — Много сериозно да си помисля.
Това не беше отговорът, който Фостър очакваше, но лицето й остана непроницаемо. Все пак получи повече от онова, на което се беше надявала.
— Е, добре — изправи се президентът. — Струва ми се, че държите нещата в ръцете си, Елън.
Желанието му да премине на други теми беше очевидно. Е-програмата имаше важно значение за страната, но тя все пак беше една от стотиците важни теми, които чакаха решението на президента.
— Благодаря, че ме приехте, сър — изправи се тя.
— Добра работа, Елън — разтърси ръката й той. — Много добра работа.
Докато крачеше по обратния път, Фостър оглеждаше широките прозорци по коридора, сякаш искаше да им вземе мерки за нови пердета.
Имаше чувството, че в момента всичко е възможно. Абсолютно всичко.
64
Шон гледаше през прозореца, а Мишел почистваше пистолетите им на кухненската маса. Току-що се беше обадил на Меган Райли, която беше много разстроена от факта, че продължават да я пренебрегват, и мрачно обяви:
— Оттеглям се от защитата!
— Моля те, Меган, не го прави! Нуждаем се от теб.
— Нуждаеш се от един здрав ритник в задника, Шон!
— Ти си част от екипа.
— Не се чувствам като част от нищо. Не виждам смисъл. Вече дори не живея там, където живеете вие. Прибирам се във Вирджиния, а ти можеш да минеш през мотела, за да прибереш документите по делото.
— Дай ни още два дни, Меган! Наистина се нуждаем от теб.
— Само приказки, Шон. Къде остана действието?
— И твоето време ще дойде, обещавам ти.
Младата жена дълго мълча.
— Добре, Шон — въздъхна най-сетне тя. — Нека бъдат два дни. Но след това си тръгвам.
Той предаде разговора на Мишел, която бавно кимна.
— Не я обвинявам. Но ако напусне кораба, ще трябва да търсим друг адвокат. Или ще се наложи ти да поемеш защитата.
— Но тя знае много, а това означава, че ще бъде изложена на опасност.
— Така е, но не виждам какво можем да направим.
Шон измъкна телефона от джоба си и изчете току-що пристигналия есемес.
— По дяволите!
— Какво има? — вдигна глава Мишел.
— Някой ми е оставил съобщение. Докато съм говорил с Меган.
Включи телефона и изслуша посланието.
— От кого е?
— От Питър Бънтинг.
— Какво иска?
— Да поговорим.
— Значи Кели Пол беше права, че сам ще ни потърси.
Шон бързо набра номера. Насреща вдигнаха на второто позвъняване.
— Ало?
— Обажда се Шон Кинг.
— Благодаря, че се свързахте с мен.
— Изненадан съм, че се чуваме след последната ни среща. Ние с партньорката ми извадихме голям късмет, че все още дишаме.
— Не знам какво е станало, след като се разделихме — отвърна Бънтинг. — Но въпреки това се извинявам, ако съм ви поставил в опасност. Не съм имал подобни намерения. Останалата част от нощта беше доста неприятна и за мен.
— Ясно.
— Не ми вярвате, нали?
— Напротив.
— Искам да се видим.