— Това вече го чух по гласовата поща. Защо?
— Имам едно предложение.
— Променихте мнението си, а?
— И така може да се каже.
— Притиснали са ви здравата, нали?
— Искам да знам само едно: с вас ли работи Кели Пол?
— Кой?
— Нямаме време за игрички! — раздразнено извика Бънтинг. — Да или не?
— Да — отвърна след кратко колебание Шон.
Насреща настъпи тишина.
— Бънтинг? — остро попита Шон.
— Тук съм. Наистина трябва да се срещнем.
— Но как ще се измъкнете от тях? Знаете, че ви наблюдават. А най-вероятно подслушват и този разговор.
— Невъзможно — отсече Бънтинг.
— Защо?
— Защото използвам кодираща технология, с която не разполага дори президентът на Съединените щати. Напълно недостъпна за АНС и сродните й агенции. Тя покрива и вашия телефон от мига, в който го включихте.
— Но това не отговаря на въпроса как физически ще им се изплъзнете.
— Оставете това на мен. Ако бях тъпак, едва ли щях да изградя бизнес за един милиард долара в областта на разузнаването.
— А семейството ви?
— Ще имам грижата. Предполагам, че сте близо до Едгар Рой. Да се срещнем някъде по средата, става ли? Например в Портланд, щата Мейн?
— Кога?
— Довечера.
— Къде по-точно в Портланд?
— В един ресторант на крайбрежната улица, казва се „При Кланси“. Не затварят по-рано от полунощ. С жена ми ходехме там, когато бяхме гаджета.
— Имайте предвид, че ако сте намислили нещо…
— Семейството ми е в опасност, мистър Кинг. Длъжен съм да взема всички предпазни мерки.
Шон замълча, вслушвайки се в напрегнатото дишане на човека отсреща.
— Добре, ще се видим в Портланд — отвърна най-сетне той.
65
На следващата вечер семейството на Бънтинг излезе на обичайната разходка — разбира се, в компанията на двамата охранители, които крачеха няколко метра след тях. Времето беше все така студено и по тази причина фамилията беше облечена подобаващо — с шапки, ръкавици и шалове. Хванал ръката на съпругата си, Питър Бънтинг не провери нито веднъж джиесема си за входящи съобщения.
Двайсет минути преди това пред къщата им спря камион за доставки на мебели, в каросерията на който имаше три големи сандъка. Не беше нещо необичайно, защото мистър Бънтинг беше известен с честите покупки на ново обзавеждане.
Наблюдателите на отсрещния тротоар видяха да внасят в къщата три големи сандъка, които малко по-късно бяха натоварени обратно в каросерията, очевидно празни. Но това не важеше за единия от тях. Камионът забоботи надолу по улицата, а скритият вътре Бънтинг се молеше на Бога всичко да мине успешно. Така изминаха три километра. Никой не ги спря и той вдигна капака, изскочи навън и седна на металната извивка над калника.
Не мислеше за опасното положение, в което се намираше. Не мислеше нито за Едгар Рой, нито за Е-програмата. Всичките му безпокойства бяха свързани с безопасността на съпругата и децата му. Съвсем скоро те трябваше да изпълнят следващата точка от плана му, а той горчиво се упрекваше, че ги беше замесил в опасния си план. И горещо се молеше той да успее.
Трябваше да успее.
Разходката на семейството приключи след около час и те се прибраха в дома си. Децата се втурнаха към стаите си, а Джули Бънтинг съблече палтото си и го закачи в гардероба. После се обърна към мъжа, който също свали шапката, ръкавиците и шала си. Той беше проникнал в къщата в сандъка, с който Бънтинг се беше измъкнал.
— Питър каза, че знаете какво да правите — подхвърли тя.
Мъжът имаше същия ръст и стойка като съпруга й, а дрехите, които носеше, го превръщаха в пълен негов двойник.
— Знам, мисис Бънтинг — кимна той. — През цялото време ще бъда до вас.
Джули седна на един стол във фоайето. Когато съпругът й я запозна с онова, което предстоеше да направи, малкият й затворен свят буквално рухна. Тя беше умна и образована жена, изцяло отдадена на семейството си, което обаче не означаваше, че живее под стъклен похлупак. Кръвта й се смрази от малкото, което Питър пожела да сподели с нея.
Никога не се беше интересувала с какво точно се занимава той. Знаеше, че работи за сигурността на държавата, но нищо повече. Приемаше охраната като част от неговата работа, а и поради факта, че богато семейство като тяхното се нуждае от сигурност. Всичко останало беше свързано със собствения й начин на живот — семейството, благотворителната дейност, блестящият социален живот на онези нюйоркчани, които разполагат с достатъчно пари за харчене. Беше всичко, което искаше.