— Съмнявам се — поклати глава Харкс. — В понеделник сутринта ще ви чака в нюйоркския ви офис.
— Какво?! — зяпна Бънтинг. — Ами онова телефонно обаждане?
— Те наистина искаха да го ликвидират, но аз успях да ги убедя, че могат да го направят и по-късно. Така стигнахме до решението да ви извъртим онзи малък номер. Нямаше да им позволя да убият момчето.
— Слава богу!
— А семейството ви е живо и здраво и е под охраната на федералните власти.
— Знам, вече се чух със съпругата си. — Бънтинг се поколеба за момент, после добави: — Мисля да си взема малко отпуск. Надявам се, че Е-програмата ще може да се справи и без мен, поне за известно време.
— Много добра идея — кимна Пол. — Честно казано, Еди също се нуждае от малко почивка. Отсега нататък той ще прекарва много повече време в компанията на голямата си сестра.
След тези думи Харкс си тръгна, нетърпелив да довърши задачата, която беше поел преди много време.
— Хубаво е да имаш за съюзник човек като него — прошепна Кели Пол.
— Убеден съм, че и той мисли така за теб — подхвърли Бънтинг.
— В такъв случай да кажем, че сме постигнали едно полезно споразумение и за двете страни.
Шон понечи да добави нещо, но телефонът му иззвъня и той погледна дисплея. Изписаното върху него име му беше познато.
Това обаждане щеше да промени живота на Шон Кинг.
86
Огромният Боинг 787 „Дриймлайнър“ кацна на летище „Дълес“ точно навреме, рулира към едно от свободните пространства в края и бавно спря пред двата черни джипа, които чакаха там.
Вратата се отвори и Мейсън Куонтрел започна да слиза по подвижната стълбичка. Беше облечен с изгладени джинси, бяла риза и яке. В ръката му се поклащаше куфарче. Изглеждаше отпуснат и спокоен.
Усмихна се и махна на Харкс, който надникна през страничното прозорче на по-близкия автомобил.
— Как мина полетът? — попита Харкс, след като го изчака да се настани до него.
— Много добре. Получих съобщението ти в мига, в който вече се спускахме към „Дълес“. От него разбрах, че всичко е минало добре.
— По-добре не можеше и да бъде — кимна Харкс.
— С нетърпение очаквам да ми разкажеш. Защо не отскочим до къщата ми в Грейт Фолс? Готвачът ми е учил в Париж, а избата ми е готова за инспекция. Ще хапнем нещо и ти ще ме запознаеш с развоя на събитията. — Замълча за миг и попита: — Фостър знае ли вече?
— Запазил съм най-хубавото за десерт — усмихна се Харкс.
— Прекрасно — засмя се Куонтрел. — Цял живот ще ми бъде благодарна, защото отървахме стегнатото й задниче. Оттук нататък ще бъде принудена да ми отпуска всеки бюджет, който й поискам.
— Налага се да направим едно малко отклонение — рече Харкс.
— Къде? — погледна го Куонтрел и едва сега забеляза, че джипът продължава да стои на място.
Харкс отново спусна страничното стъкло и махна с ръка.
— Какво правиш, Харкс?
Страничната врата рязко се отвори и Куонтрел се сви при вида на четиримата мъже, изправени до колата.
— ФБР — обяви водещият агент. — Мейсън Куонтрел, вие сте арестуван!
Докато четяха правата на Куонтрел, Джеймс Харкс слезе от колата, затръшна вратата след себе си и бавно се отдалечи.
Не се обърна нито веднъж.
Работата беше наполовина свършена.
Елън Фостър взе вана, после се зае с прическата и облеклото си. Накрая се прехвърли в дневната на луксозната си къща в сърцето на модерния и богат квартал. Беше убедена, че именно тук е нейното място. Беше преодоляла неописуеми препятствия, за да стигне до този етап от живота си.
А сега?
Не беше подготвена за съобщението, което получи преди известно време. Очакваше, че е Харкс с напълно заслужени добри новини. Но животът често поднася изненади и за съжаление това беше една от тях.
Докато седеше пред огледалото в банята и се занимаваше с грима си, тя се замисли за последните години от живота си — изпълнени с много успехи и малко на брой, но неизбежни провали. Един от които беше бракът й. Съпругът й беше богат, но далеч не толкова прочут и известен като нея. И това му се отрази. Безкрайно несигурен въпреки богатството си, в крайна сметка той унищожи всичко, което някога беше изпитвала към него.
Разводът им се появи на първите страници на вестниците, после постепенно беше забравен. Животът продължаваше. Така и трябваше да бъде.