Мишел продължаваше да лежи, без да помръдне.
Шон не се отделяше от леглото й нито за миг.
Апаратите продължаваха да издават странните си звуци.
Шон чакаше чудото.
Лекарите и сестрите влизаха и излизаха. Подхвърляха му по някоя окуражителна дума, проверяваха състоянието на Мишел, отчитаха показанията на апаратите и после бързо излизаха.
Той беше абсолютно наясно, че шансовете й намаляват с всеки изминал ден.
Течностите продължаваха да се вливат в тялото й, а после да се изливат навън.
Часовникът тиктакаше.
Апаратите бучаха и съскаха.
Лекарите и сестрите влизаха и излизаха.
Шон продължаваше да седи до леглото, вплел пръсти в нейните.
Представяше си как тя изведнъж се надига от леглото и му се усмихва. Или как той излиза от банята и я вижда седнала на канапето с книга в ръце. Или, защото я познаваше прекалено добре — как прави безброй коремни преси, а после похапва десертни блокчета и пие литри енергийни напитки. Понякога сънуваше, че леглото й е празно, защото вече са я изнесли. Събуждаше се моментално и тръскаше глава, за да прогони тези мисли.
Вдигна глава. Примигна няколко пъти, за да фокусира зрението си.
Погледна ръката й, погледна своята, после поклати глава и докосна рамката на леглото.
Точно затова пропусна мига, в който Мишел отвори очи.
— Шон? — прошепна тя. След дългото мълчание гласът й прозвуча дрезгаво и несигурно.
Той отново вдигна глава. Очите му срещнаха нейните.
Сълзите им рукнаха.
Едновременно.
— Тук съм, Мишел. Тук съм, до теб!
Чудото се беше случило.