Беше облечен с шито по поръчка сако, риза и памучен панталон. Имаше тяло на атлет, въпреки че никога не се беше занимавал с професионален спорт и нямаше специална подготовка.
Това, което притежаваше в изобилие, бяха невероятен ум и неутолима жажда за успех. Завършил колеж едва на деветнайсет, той бе направил докторантура в Станфорд, след което бе преподавал в университета „Роудс“. Съчетаваше стратегическа визия и улична хитрост. Беше богат и притежаваше отлични връзки навсякъде, но бе напълно неизвестен за широката публика. Имаше много причини да бъде щастлив и една-единствена, която му носеше неудовлетворение и дори гняв. Тази, която в момента беше пред очите му.
Или по-скоро този.
Очите на Бънтинг бяха заковани в таблета, който държеше в ръце. Отговорите на многобройните въпроси, които беше задал на човека зад огледалото, се съдържаха в потоците данни, течащи на екрана. Но нито един от тях не го удовлетворяваше.
— Кажете ми, че това е нечия извратена представа за шега, моля ви! — промълви най-сетне той. Въпреки че беше убеден в противното. Никой от хората тук не се шегуваше.
Един от присъстващите — по-възрастен мъж, нисък и облечен с измачкана риза, безпомощно разпери ръце.
— Проблемът е там, че той е със статут Е-пет, мистър Бънтинг — промърмори той.
— Което никак не ни помага, нали? — остро отвърна Бънтинг.
Отново насочиха вниманието си към мъжа зад огледалото, който смъкна слушалките от главата си и изкрещя:
— Пуснете ме! Веднага! Никой не ме предупреди, че ще се сблъскам с всичко това!
Бънтинг остави таблета на масата и се облегна на стената. Мъжът зад огледалото се казваше Сохан Шарма. Той беше последната им надежда за вакантното място на Анализатора. С главна буква. Единствената подобна позиция.
— Сър? — обади се най-младият участник в екипа.
Беше някъде около трийсет, но дългата несресана коса и момчешката физиономия го правеха да изглежда доста по-млад. Адамовата му ябълка нервно подскачаше нагоре-надолу като сновящ между етажите асансьор.
— Слушам те, Ейвъри — уморено разтърка слепоочията си Бънтинг и схруска няколко парченца чипс, които извади от отворения пакет пред себе си. — Но говори по същество, ако обичаш. Вероятно виждаш, че съм малко притеснен.
— Шарма е „петица“ до мозъка на костите си, сър. Губи самообладание, само когато се изправи срещу Стената. — Младежът стрелна с поглед мониторите, които следяха жизнените функции и мозъчната дейност на мъжа зад огледалото. — Неговата тета-активност удря в тавана. Класически пример за претоварване с информация. Започна една минута след като усилихме докрай дебита на Стената.
— Виждам — каза Бънтинг и посочи Шарма, който се беше свил на пода и неудържимо ридаеше. — Но нима това е резултатът, който можем да очакваме от една истинска „петица“? Как е възможно?
— Причината е огромното количество информация, която го залива — отвърна Ейвъри. — Десет хиляди часа видео, сто хиляди доклада, четири милиона регистрирани инцидента. Само ежедневната снимкова информация от спътниците възлиза на стотици терабайти, и то след нейното филтриране. Уловените сигнали, изискващи вниманието на разузнаването, възлизат на хиляди часове. Само радиообменът по различните бойни полета е в състояние да запълни хиляда телефонни указателя. Той тече всяка секунда от денонощието, пристигащ от милион различни източници. Сравнен с него, обемът на информацията отпреди двайсет години прилича на струйка вода, която трябва да напълни един милион океани с обема на Тихия… За последния Анализатор по необходимост намалявахме значително потока данни.
— Какво по-точно искаш да ми кажеш, Ейвъри? — обърна се да го погледне Бънтинг.
Младежът нервно си пое дъх. Имаше вид на човек, който вече е скочил във водата и едва сега си дава сметка, че може да се удави.
— Може би докосваме границите на човешкия ум.
Бънтинг бавно огледа останалите. Никой не отвърна на погледа му. От потните им лица сякаш изтичаше електрическо напрежение.
— Няма нищо по-могъщо от напълно натовареният човешки мозък — промълви преднамерено спокойно той. — Самият аз не бих издържал дори десет секунди срещу Стената, защото използвам около единайсет процента от капацитета на сивите си клетки. Това е всичко, на което съм способен. Но един агент със статут Е-пет би трябвало да изглежда като Айнщайн, сравнен с мозъка на зародиш. С него не може да се сравнява дори суперкомпютърът „Крей“, защото той практически е квантов генератор от плът и кръв. Може да оперира линейно, пространствено, геометрично и във всички други измерения, които са ни необходими. Той е най-съвършената машина за анализи.