— Не сме натикали Едгар Рой в шибания ауспух! — изкрещя той при последната проверка, а после се обърна към Мишел и заповяда: — Хайде, дай газ!
— Мислех, че никога няма да го кажеш — въздъхна партньорката му.
Фордът остави две черни следи от гума върху безупречно почистения асфалт пред портала. Едновременно с това Мишел показа среден пръст на пазачите.
Поеха обратно по тясната дига и тя стрелна с поглед партньора си, потънал в дълбок размисъл.
— Мозъкът ти е включил на високи обороти — каза тя. — Не искаш ли да го поразтовариш малко?
— Докато те проверяваха на излизане, успях да задам един-два въпроса на помощника на Дюкс. Рой се храни, въпреки че не демонстрира особен апетит. Самообслужва се във всяко отношение. Отслабнал е, но, технически погледнато, е в добро здраве.
— Значи може да върши всичко това, но е некомуникативен, така ли?
— Онзи тип използва някакъв медицински термин за това състояние, ама аз го забравих. Във всеки случай тялото му работи нормално, но мозъкът му е напълно изключил.
— Много удобно.
— Но Бърджин е мъртъв. Жертва на брутално убийство. Разследването се ръководи от ФБР, което слага ръка на личните му вещи, сред които са и бележките му по делото.
— Онзи тип нали ти предложи да попълним няколко формуляра, за да се сдобием с разрешението на съда?
— Работата е там, че аз не съм адвокат на Рой.
— Но все пак си адвокат. Нает си от Тед Бърджин, който е официален защитник на Рой. Едва ли е толкова трудно да се представиш за официален говорител на Тед, който така или иначе не може да го оспори. Мнението на останалите няма значение.
— Не съм практикувал от доста време.
— Но разрешителното ти все още е валидно, нали?
— Може би.
— Какво?! — ахна Мишел и пусна педала на газта. — Само не ми казвай, че нямаш квалификацията да защитаваш клиенти, заплашени от смъртно наказание!
— Може би са ми нужни един-два опреснителни курса по наказателно право.
— Страхотно! Убедена съм, че агент Мърдок ще изрази желание лично да те закара до университета.
— Освен това ние сме наети като частни детективи, а не като адвокати. Съдът едва ли ще пропусне да провери ангажираните по делото юристи, но аз не съм сред тях.
— Добре, ясно. Сега ще ти задам един тъп въпрос: Тед Бърджин сам ли защитаваше клиентите си?
— Въпросът ти не е тъп, а гениален — изненадано я стрелна с поглед Шон. — И напълно заслужава да потърсим неговия отговор.
Прибраха се в „Мартас Ин“ и се насочиха към стаята на Шон. Това не убягна от вниманието на собственичката, чието име не беше Марта, а Хейзъл Бърк. По време на закуската ги информира, че цял живот беше живяла в тази част на Мейн.
— Вашата стая е от другата страна на коридора, драга — подвикна на Мишел тя, изправила се на площадката в подножието на малкото стълбище, откъдето имаше отлична гледка към вратите на стаите. — Тази, към която сте се насочили, принадлежи на господина.
— Аз отивам именно в нея, а не в своята — подвикна в отговор Мишел.
— А дълго ли ще останете там? — попита Бърк и започна да изкачва стъпалата.
— Не знам — отвърна Мишел и се обърна към Шон. — Много палав ли се чувстваш?
Бърк се появи на площадката точно навреме, за да чуе въпроса.
— Не забравяйте, че все пак сме дами, драга — укорително рече тя.
— Може би вие сте дама.
На Шон му писна от размяната на изтънчени реплики.
— Трябва да поработим върху нещо, мисис Бърк. Става въпрос за юридическа материя.
— О, нима сте адвокат?
— Да.
— Значи сте чули за онзи другия адвокат, нали? Горкият мистър Бърджин?
— Откъде знаете? — рязко попита Шон.
Бърк избърса ръце в престилката си.
— Е, драги, тук убийствата не се случват всеки ден и хората говорят. Предполагам, че всички вече знаят.
— Ами, да. Сигурно е така.
Жената се обърна към Мишел и попита:
— Но вие не сте адвокат, нали?
— Защо мислите така? — намръщи се Мишел.
— Разбира се, аз не ви познавам, драга, но отдалеч личи, че не обичате да носите рокли… — Очите на старицата с презрение се плъзнаха по избелелите, впити в бедрата джинси на Мишел, прашните ботуши, бялата тениска и износеното кожено яке.
— Права сте. Предпочитам спандекс и високи токчета.