— Мога ли да си получа пистолета? — невинно попита Мишел. — Без него се чувствам, все едно съм гола.
— Балистичната експертиза все още не е приключила. Знаете как е. Пишат се заключения, попълват се формуляри. — Агентът закова тежък поглед в лицето на Шон. — Не ми се ще да ви виждам отново. И двамата. Защо не се върнете във Вирджиния? Вече нищо не ви задържа тук.
— Нали каза, че сме важни свидетели, и ни забрани да напускаме района?
— Промених мнението си. Можете да си тръгвате.
— Живеем в свободна страна — възрази Шон.
— Която всеки момент може да се превърне в несвободна! — отсече Мърдок.
Мишел го изчака да се отдалечи и пристъпи към един от служителите на бензиностанцията, който се мотаеше наблизо.
— Къде е най-близкият оръжеен магазин? — попита го тя.
— На около три километра на север, направо на пътя — отговори човекът. — Казва се „Форт Мейн Гънс“.
— Надявам се, че предлагат достатъчно модели пистолети.
— О, да. Вие стреляте, така ли?
— Само когато се налага.
11
Мишел напъха 9-милиметровия зиг-зауер в кобура на колана си и въздъхна с облекчение.
Шон развеселено я наблюдаваше.
— Не можеш без него, а? — подхвърли той.
— Защо ли имам чувството, че да имаш пистолет тук е добра идея? — невинно го погледна тя.
— Защото наистина е така.
— Успях да свикна с онзи хеклер, но трябва да призная, че винаги съм предпочитала зиг.
— Доколкото си спомням, по едно време носеше и глок.
— Знаеш как е — някои момичета си падат по обувки, а други по пищови.
— За пръв път го чувам.
Тя пъхна в чантата си две кутийки с патрони.
— Хайде да тръгваме. Време е да приберем бебето адвокат от летището в Портланд.
Изминаха трийсетина километра в мълчание, после Мишел се обади:
— Май си имаме компания.
— Къде? — попита, без да се обръща Шон.
— Тъмен седан на двеста метра след нас. Изостава по завоите, после бързо наваксва.
— Може би просто пътува в нашата посока.
— Е, ще видим.
Стигнаха отклонението към междущатската магистрала, а колата след тях продължи направо.
— Май ще излезеш прав — обади се Мишел.
— Добре е да сме нащрек — рече Шон. — Продължавам да си мисля за разговора ни с онези хора в „Грейс Лодж“. В девет вечерта Бърджин все още е бил в стаята си. Това означава, че му се губят близо три часа, ако приемем, че е бил убит в полунощ.
— Със сигурност не се е върнал в „Кътърс“. Там заключват още на свечеряване.
Куршумът проби дясното странично стъкло, свирна на сантиметри пред двамата пътници и пръсна стъклото откъм страната на шофьора.
Шон светкавично се снижи, а Мишел рязко завъртя волана наляво и колата стъпи на банкета.
Шон се обърна и предпазливо надникна над облегалката.
— Виждаш ли друга кола?
— Не. Изстрелът е от далекобойно оръжие.
— Отбий там! — рязко й нареди той и посочи дърветата встрани от пътя. — Остани на мястото си!
Фордът стъпи на меката трева и плавно спря под дърветата. Двамата се измъкнаха навън и запълзяха по корем, оставяйки колата между себе си и посоката, от която беше долетял куршумът. Стиснала новия зиг в ръка, Мишел внимателно оглеждаше местността. Шон надникна над покрива и бързо се смъкна обратно.
— Не забелязвам отблясъците на оптика — констатира той.
Мишел замислено огледа пръснатите странични стъкла.
— Страхотен изстрел предвид високата скорост на движение — промълви тя.
— Според мен беше предупредителен.
— И аз мисля така — кимна тя. — Човек, който умее да стреля по този начин, лесно би могъл да ни улучи. Още имам чувството, че видях как куршумът минава пред носа ми, въпреки че това е невъзможно. Съвременните автомобилни стъкла нямат нищо общо с някогашните. Нужна е голяма начална скорост на изстрелване, за да пробиеш цели две от тях, без куршумът да остане в купето.
Шон продължаваше да оглежда местността.
— Слаб вятър, много дървета — констатира той. — Стрелецът е заел позиция на някой хълм със слънцето в гърба. Всички условия за добър прицел. Резултатът е наистина впечатляващ. Страхотен изстрел предвид факта, че се движим перпендикулярно със сто километра в час.
— Сто и петнайсет — поправи го Мишел. — Което изисква невероятни изчисления от страна на стрелеца. Наистина съм впечатлена.