— Разбирам, сър. Но…
— Това е доказано от всички изследвания, които сме завършили до този момент — повиши глас Бънтинг. — Това е Евангелието, върху което се крепи всичко, което правим. И още нещо, което има решаващо значение: то е основното ни задължение по един договор за два и половина милиарда долара, от което зависи цялото бъдеще на разузнавателната общност. Заявил съм това както пред президента на САЩ, така и пред всички останали надолу по веригата. Но ти ми казваш, че не е истина, така ли?
— Само Вселената е способна на вечна експанзия — отвърна Ейвъри, който очевидно нямаше намерение да отстъпи. — Всичко останало си има своите граници. — Той посочи сгърчения човек зад стъклото. — Може би точно това наблюдаваме в момента. Абсолютната граница.
— Ако това, което казваш, е вярно, значи сме прецакани — мрачно отвърна Бънтинг. — Заедно с целия цивилизован свят. Превръщаме се в нищожества. В история. Лошите побеждават. Да си вървим у дома и да чакаме Армагедон. Ура за мръсниците талибани и за Ал Кайда. Гейм, сет, мач. Те печелят.
— Разбирам притесненията ви, сър. Но не бива да игнорираме очевидното.
— В такъв случай ми намери една „шестица“! Шестия в поредицата! Ниво шест!
— Няма такова нещо, сър! — смаяно го изгледа младежът.
— Глупости! Точно така си мислехме, когато търсехме двойки и петици.
— Но…
— Намери ми шестия и толкова! — отсече Бънтинг. — Не признавам никакви извинения, Ейвъри! Просто ми го намери!
— Слушам, сър — отвърна Адамовата ябълка.
— А какво ще правим с Шарма? — попита по-възрастният мъж.
Бънтинг се обърна да погледне ридаещия Анализатор.
— Започнете процедурите по освобождаване. Дайте му да подпише обичайните документи и го предупредете, че ако си отвори устата, ще бъде обвинен в предателство и ще прекара остатъка от живота си в някой федерален затвор.
След тези думи се обърна и напусна стаята. Каскадата от образи най-сетне прекъсна и мониторите потъмняха.
Сохан Шарма беше изведен навън и натоварен в паркирания отпред ван. Вътре го очакваха трима мъже. Единият от тях уви едната си ръка около врата му, а другата се стегна върху главата му. После яките лапи направиха рязко движение в противоположни посоки и Шарма се свлече на пода с пречупен врат.
Ванът потегли с тялото на чистата Е-петица, чийто мозък вече не ставаше за нищо.
1
Девет месеца по-късно
Малкият реактивен самолет докосна пистата в Портланд, щата Мейн, подскочи във въздуха и тежко се стовари на бетона. Беше ясно, че дори младият пилот се чуди дали ще може да удържи 25-тонната машина. В опит да изпревари бързо настъпващата буря той направи заход за кацане по много по-стръмна траектория и с далеч по-висока скорост от онова, което препоръчваше наръчникът за управление. Вятърът беше част от настъпващия студен фронт и бе наистина буреносен, принуждавайки крилете да се клатят като някакво странно махало. Помощник-пилотът беше предупредил пътниците, че кацането ще бъде по-неприятно от обикновено.
И се оказа прав.
При втория опит задният колесник успя да остане на пистата, а миг по-късно същото направи и водещото колело под носа, макар и с цената на пронизително свирене на гумите. Стръмното спускане накара повечето от петдесетимата пътници да се вкопчат в страничните облегалки с побелели от напрежение пръсти, да прошепнат по някоя и друга молитва, а дори и да измъкнат книжните торбички от облегалките пред себе си. Самолетът рязко снижи скоростта си в мига, в който се задействаха спирачките и двигателите преминаха в режим „реверс“. Това предизвика колективна въздишка на облекчение в салона за пътници.
Един от тях обаче се събуди едва когато самолетът се насочи към малкия терминал. Високата тъмнокоса жена до него беше извърнала глава към прозорчето и сякаш изобщо не забелязваше нито рязкото снижаване, нито опасното приземяване.
Пилотът спря пред терминала и изключи двата турбодвигателя, производство на „Дженеръл Илектрик“.
Шон Кинг и Мишел Максуел се надигнаха, свалиха саковете си от багажника над седалките и се присъединиха към останалите пътници, които се точеха по тясната пътека.