Тя почука.
Някъде отвътре се разнесоха леки стъпки. Вероятно на съпругата. В главата й изплува разположението на стаите, за което можеше да съди по екстериора.
Антре, три спални около просторна дневна, кухня отзад. Без гараж. Което в Мейн си беше чиста лудост. Голяма и малка баня. Трупите на външните стени изглеждаха солидни, прилепени плътно една до друга.
Вратата се отвори. Жената беше дребна, с момченце в ръце. Добре оформеното й коремче свидетелстваше, че чака още едно, и то скоро.
— Аз съм Сали, а вие трябва да сте Мишел — приветливо рече тя, въпреки че в гласа й се долавяше лека умора. — Това е Адам, най-големият. Току-що навърши три. — Момченцето я гледаше втренчено и смучеше палеца си.
— Имате три, нали?
— Как разбрахте?
— От столчетата във вана.
— Наблюдателна сте. Ерик каза, че двамата с партньора ви сте добри в работата си. Да, имаме три момчета. — Ръката й леко потупа издутия корем. — И четвърто на път. Всяка година по едно.
— Не си губите времето — рече Мишел, влезе в антрето и дръпна ципа на якето си.
— Нещо за пиене? — попита Сали. — Ерик ей сега ще дойде. Довършва нещо в кабинета.
Мишел се огледа, преди да отговори. Кабинет? Значи беше пропуснала едно помещение при предварителните изчисления.
— Не, благодаря — отказа тя.
Сали изчезна. Минута по-късно се появи Добкин, облечен с дебели джинси, бяла памучна риза и скиорско яке без ръкави. Русата му коса беше леко сплъстена, вероятно от продължителното носене на шапката.
— Времето е доста хапливо — рече тя.
— Хапливо ли? — развеселено я погледна той.
— Е, може би по южняшки стандарти. Къщата ти е на края на света.
На лицето му изплува усмивка.
— Няма и осем километра до първия светофар. Трябва да видиш къде живеят някои други хора. Наистина на края на света.
— Сигурно си прав.
— Партньорът ти е зает, а?
— Опитва се да покрие всички бази. Благодаря ти за обаждането. Предполагам, че не ти е лесно.
— Ела да отидем отзад.
Минаха покрай кухнята. През отворената врата се виждаше Сали, която хранеше Адам и още едно, около двегодишно хлапе, което беше толкова сънливо, че всеки момент щеше да забие нос в чинията пред себе си. Най-малкото вероятно е вече в леглото, съобрази Мишел.
Влязоха в малко помещение, обзаведено със старо мръсносиво бюро, дъсчена лавица на стената и изподраскан шкаф за документи с две чекмеджета. Върху бюрото имаше включен червен лаптоп „Дел“. До него лежеше затворена метална кутия, в която Добкин най-вероятно държеше служебния си пистолет. При три любопитни хлапета в къщата това беше задължително.
Прозорецът гледаше към задния двор. Правоъгълният син килим правеше каквото може, за да смекчи голотата на дъсчения под. Добкин се настани зад бюрото и посочи стола с кожена облегалка пред него. Мишел го придърпа и седна.
Погледът му се насочи към кръста й.
— Ново желязо, а?
Тя погледна надолу към зиг-зауера, който стърчеше изпод якето.
— Налага се, особено когато си в Мейн. А и Мърдок не даде смислен отговор на въпроса кога ще ми върне оръжието.
— Чух, че сте отскочили до „Кътърс Рок“ да се видите с Едгар Рой.
— Да. Мястото е доста впечатляващо. Не са пестили парите.
— Така е. Откриха доста работни места, и то добре платени. А това никога не е излишно.
— Значи все пак има някаква полза от убийците психопати.
— Предполагам, че не сте постигнали кой знае какво с този.
— Говорил си със специален агент Мърдок?
— Не. Една приятелка на жена ми работи в „Кътърс“.
— Пряка връзка, а?
— Е, не чак толкова — размърда се смутено Добкин.
— Как върви разследването?
— Не мога да кажа. ФБР държат всичко под похлупак, както обикновено.
— Защо пожела да ме видиш?
— По две причини. Снощи някой се е обадил на Бърджин, след като той е получил съобщението на приятеля ти и след като е напуснал „Грейс Лодж“. Освен това е набрал някакъв номер.
— Кой му се е обадил и кого е набрал той?
Мишел знаеше отговора на първия въпрос, но не и на втория.
— Обадила му се е жена на име Меган Райли. Номерът е от Вирджиния.