— Това е неговата сътрудничка — кимна Мишел, пропускайки да добави, че въпросната дама се намира на по-малко от час път от къщата на Добкин. — А на кого се е обадил той?
— На дежурния в „Кътърс Рок“. Да потвърди насроченото посещение на следващата сутрин.
— Странно — промърмори Мишел. — Нали вече е ходил там? Логично е да се предположи, че е свършил тази работа.
— Може би е от мъжете, които са прекалено предпазливи — подхвърли Добкин, замълча за момент и добави: — Или по-скоро е бил…
— Какво знаеш за „Кътърс Рок“?
— Федерален обект, абсолютно изолиран, в който са затворени наистина опасни престъпници.
— Вече получих възможност да се уверя в това — отвърна с вяла усмивка тя. — Останах с впечатлението, че Едгар Рой е абсолютно зомбиран. Всекидневното им меню май съдържа и значително количество успокоителни.
— Това би било незаконно, освен ако не е предписано от лекар.
— Там има и лекари, нали? Които предписват каквото трябва.
— Да, предполагам, че е така. Но вършат и други неща, например лечение от разстояние.
— Това пък какво е?
— Начин да се избегне постоянното транспортиране на затворниците. Лекарите ги преглеждат с компютър, който се управлява от експерти на място. Миниатюрна камера в гърлото, дистанционно отчитане на жизнените показатели, ей такива неща. Същата система се прилага и по отношение на появата им в съда, която на практика става излишна. Всичко се прави с помощта на компютърна връзка. Така се избягва евентуалното бягство, което най-често се случва по време на транспортирането.
— Едгар Рой не ми приличаше на човек, който може да избяга — дори ако му връчат ключа от килията и му купят билет за автобуса.
— Нищо не знам за него.
— Друго?
— Всъщност това е.
— Можеше да ми го кажеш и по телефона — внимателно го изгледа Мишел.
— Предпочитам да говоря лице в лице.
— Което не обяснява желанието ти да ни помогнеш.
— Вие помогнахте на моите хора и аз ви връщам услугата.
— А може би и искаш да си върнеш на ФБР, които ти отнеха разследването?
— Нямам нищо против тях. Рой си е техен проблем.
— Някакви резултати от аутопсията на Бърджин?
— Федералните си докараха свой патолог. Доколкото ми е известно, все още няма официално заключение.
— Ами полковникът? Как прие факта, че го пращат на резервната скамейка в собствената му къща?
— Той играе по правилата.
— Нещо друго, което хвърля светлина върху причините за убийството на Бърджин?
— При мен няма нищо. А как е при вас?
— Ние едва започваме.
— Чух, че колата ви вече е без странични стъкла.
— От кого го чу? — попита Мишел, опитвайки се да скрие раздразнението си.
— Вярно ли е или не?
— Добре де, вярно е.
— Къде се случи?
Тя му обясни.
— Би трябвало да го докладвате.
— Това правя в момента.
— Забелязахте ли нещо?
— Нищо, освен един дългобоен куршум, който свирна под носа ми.
— Малко хора са способни на такъв изстрел.
— Нищо подобно. Убедена съм, че и сестричката ти би се справила.
— Винаги ли си толкова непринудена по време на разследване? — ухили се Добкин.
— Помага за сваляне на напрежението.
— С вас е имало и една дама. За Меган Райли ли става въпрос?
— Откога ни следите, по дяволите?
— Не ви следим. Просто си имаме очи и уши в „Мартас“.
— Мисис Бърк?
— Тя е приятелка на жена ми.
— Жена ти май има доста полезни приятелки.
— Това са предимствата на малкия град.
— Аха.
— И така, Меган Райли ли е тази жена?
— Да.
— Федералните сигурно ще пожелаят да я разпитат.
— Предполагам.
— А вие ще ги осведомите, че е при вас?
— Агент Мърдок със сигурност ще го разбере не по-трудно от жена ти, особено ако вземем предвид факта, че зад него стои цялата мощ на ФБР.
— Предполагам, че това е всичко.
— Засега — кимна Мишел.
— Ще ти бъда благодарен, ако тази среща си остане между нас.
Тя се надигна.
— О, и още нещо…
— Да? — погледна я въпросително Добкин, но вниманието му очевидно беше насочено към детския плач, който долетя от съседната стая.