— Гарантирам ви, че това няма как да се случи.
— Не съм убедена, Питър — въздъхна тя и затвори папката. — Никак не съм убедена. На същото мнение са и други влиятелни хора. Когато директорът на ЦРУ научи, щеше да получи инфаркт. Според него това е колосална бомба с часовников механизъм, която всеки момент ще избухне. Какво би му отговорил?
Бънтинг отпи още една глътка кафе, за да спечели време.
— Аз съм твърдо убеден, че можем да променим нещата — заяви накрая той.
— Това ли е отговорът ти? — погледна го с недоумение тя. — Наистина ли?
— Точно така — твърдо отвърна той. Беше прекалено уморен, за да измисли нещо по-умно. Което също нямаше да има значение, защото жената насреща му очевидно вече беше взела решение.
— Може би не те разбирам, Питър — каза тя и направи малка пауза, за да придаде повече тежест на онова, което предстоеше да каже. — Някои хора са на мнение, че обстоятелствата налагат изпреварващ удар.
Бънтинг навлажни устните си. Той прекрасно разбираше какво означава това.
— Според мен би било крайно неразумно.
— Наистина ли? — вдигна вежди тя. — Какво ще препоръчаш тогава? Да изчакаме кризата да ни погълне? Това ли е твоята стратегия, Питър? Да се свържа ли с президента и да го уведомя какво предлагаш?
— На тази фаза е излишно да го безпокоим.
— Днес се държиш различно от разумния човек, когото познавам. Ще ти го кажа максимално ясно — това няма да рикошира върху нас по никакъв начин. Разбираш ли? Ако възникне подобна опасност, веднага ще нанесем изпреварващ удар.
— Аз ще направя всичко възможно подобно нещо да не се случи, госпожо министър.
Жената се усмихна на официалното обръщение.
После стана и му протегна ръка. Той я стисна, усещайки дължината на маникюра й. Тези нокти можеха да извадят очи. А може би да пробият кожата и да стигнат чак до сърцето.
— Не изгаряй мостовете, Питър. Иначе бързо ще откриеш, че няма на какво да стъпиш.
Бънтинг напусна кабинета с изправен гръб, опитвайки се да спаси поне част от достойнството си. Съзнанието му беше заето от една-единствена мисъл — да тръгне към Мейн. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Фостър допи кафето си. Секунди по-късно в кабинета се появи мъжът, на когото беше изпратила текстово съобщение.
Джеймс Харкс застана мирно.
Метър и осемдесет и пет, около четирийсетгодишен, със сребърни нишки в късата тъмна коса. Изглеждаше заплашително силен, с огромни ръце и загрубели като рачешки щипки пръсти. Раменете му бяха масивни и мускулести, но въпреки това се движеше безшумно като котка. Плавно, пестеливо, без нито едно излишно движение. Този мъж беше изпълнявал много мисии за Америка и нейните съюзници. Винаги безупречно, без да допуска грешки.
Фостър допълни чашата си с кафе, но на него не му предложи.
Отпи една глътка и най-сетне се обърна да го погледне.
— Чули всичко?
— Да — кимна Харкс.
— Какво ти е мнението за Бънтинг?
— Умен и находчив, но без много възможности за избор. Не воюва с вятърни мелници, което означава, че не бива да го подценяваме.
— Не обели нито дума за инцидента със Сохан Шарма.
— Да, така е.
— Светът, в който живеем, става все по-непредвидим.
— Това е вярно. Имате ли нови заповеди?
— Ще ги получиш, когато му дойде времето. Но бъди готов.
Доловил лекото й кимване, Харкс побърза да се оттегли. Тя допи кафето си и се насочи към бюрото. Чакаше я работа. В защита на себе си и на родината. Точно в този ред.
16
„Кътърс Рок“. Малко преди полунощ.
Часовете за посещения отдавна бяха отминали. Пазачите наблюдаваха периметрите си. Спираловидната мрежа блестеше на ярката лунна светлина. По средната ограда течеше ток с високо напрежение, готов да овъгли всеки нещастник, който се докоснеше до нея.
Външният портал се разтвори да пропусне юкона. Без електронни проверки, без външен оглед на превозното средство. Без показване на лични документи и без физически обиск. После изсъскаха хидравличните амортисьори на вратите. В същия момент се отвориха и вратите на юкона. Питър Бънтинг слезе пръв. Огледа обстановката, а ръцете му машинално придърпаха полите на палтото. Придружаваше го младият му помощник.