— Какво ужасно кацане, господи! — сърдито промърмори някаква жена зад тях.
Шон се обърна да я погледне, разтри врат и небрежно попита:
— Наистина ли?
Жената се облещи насреща му, после се извърна към Мишел.
— Той шегува ли се?
— Когато си летял на сгъваемите седалки в транспортен C-17 по време на гръмотевична буря с тристаметрови вертикални пропадания на всеки десет секунди, и то в компанията на четири бронетранспортьора, заплашващи всеки миг да скъсат веригите си и да пробият фюзелажа заедно с теб, днешното кацане наистина може да ти се стори безпроблемно — търпеливо обясни тя и се усмихна мило.
— Но защо ви е било нужно да правите подобно нещо? — ококори се жената.
— Всеки ден си задавам този въпрос — иронично се усмихна Шон.
Дрехите, тоалетните принадлежности и останалите всекидневни вещи бяха в ръчния им багаж, но въпреки това трябваше да се отбият на въртележката, за да приберат едно 40-сантиметрово куфарче, снабдено със солидни ключалки. То беше собственост на Мишел, която сръчно го издърпа и го напъха в сака си.
— Ти си световен шампион по чекирането на дребни предмети — подхвърли с усмивка Шон.
— Принудена съм, поне докато някой не се сети да допуска на борда отговорни хора със заредено оръжие — отвърна с въздишка тя. — Иди да вземеш кола под наем, след минутка ще бъда при теб.
— Предполагам, че имаш разрешително да качваш подобни неща в самолета, нали?
— Да се надяваме, че няма да се наложи да го показваме.
— Шегуваш ли се? — леко пребледня Шон.
— Законите в Мейн позволяват носенето на оръжие. При условие, че не го крия, не ми трябва разрешително.
— Но ти го носиш в кобур, който го скрива. И в момента го правиш.
Мишел извади портмонето си и му показа една карта.
— Това е официално разрешително за носене на скрито оръжие, валидно на цялата територия на великия щат Мейн — поясни тя. — Издава се само на хора без постоянно местожителство.
— Как го направи? — учудено я изгледа Шон. — Узнахме за този случай едва преди няколко дни. За това време просто няма как да си извадиш разрешително. Проверил съм. Трябва да се попълнят планини от формуляри, а срокът за отговор е шейсет дни!
— Баща ми е приятел с губернатора. Завъртях му един телефон, а той звъннал на него.
— Прекрасно.
Мишел се насочи към дамската тоалетна и се затвори в една кабина. Там отключи куфарчето, зареди пистолета и го пъхна в кобура. После спокойно се насочи към съседния покрит паркинг, където бяха офисите на повечето компании за коли под наем. Приведен над някакъв плот, Шон съвестно попълваше документите за колата, която щяха да използват през следващите няколко дни. Мишел показа и служебната си карта, тъй като щеше да шофира главно тя. Разбира се, Шон нямаше нищо против да поеме волана, но тя беше от хората, които държат всичко да бъде под техен контрол.
— Кафе — каза тя. — В терминала видях едно отворено заведение.
— По време на полета изпи една огромна чаша — напомни й Шон.
— Това беше преди много време. Имам нужда от нова доза кофеин, защото ни предстои дълго пътуване.
— Аз поспах. Мога да карам.
— Не мисля така — поклати глава тя и издърпа ключовете от ръката му.
— Не забравяй, че съм карал „Звяра“ — добави той, имайки предвид президентската лимузина.
Тя огледа документите на колата, която бяха наели.
— Което означава, че този форд хибрид няма да бъде предизвикателство за теб. Вероятно ще ми трябва цял ден, за да го накарам да вдигне сто. Нека ти спестя това унижение.
Тя си взе голяма чаша черно кафе, а Шон се задоволи с една поничка, обилно поръсена с пудра захар. Захапа я в мига, в който се настани на мястото до шофьора. Бързо приключи с нея, изтупа пръстите си и бутна седалката максимално назад. Но въпреки това колата се оказа доста тясна за почти двуметровата му фигура. Проблемът беше решен едва когато качи краката си на арматурното табло.
Забелязала това, Мишел не пропуснала го предупреди:
— Въздушната възглавница се отваря точно там, а това означава, че глезените ти ще пробият стъклото и ще бъдат ампутирани от металната рамка на покрива.
Шон я изгледа намръщено, което странно промени иначе спокойните черти на лицето му.