Пред очите му изникна окалян камион форд Т250. Работен кон с висока проходимост, паркиран пред двуетажна къща, която по нищо не се различаваше от тази на Дюкс. После нещата се развиха мълниеносно.
Колата, която търсеше, изскочи иззад гигантската машина и с рев се насочи към него. Шон направи крачка встрани и се хвърли в каросерията на камиона. Приземи се върху някакви инструменти и дебела верига, навита на кълбо, която се заби в ребрата му. В следващия миг надникна над металния ръб, но само за да зърне как стоповете на непознатия примигнаха на пресечката и изчезнаха по посока на главния път. Шон пое дълбоко въздух, надигна се и опипа гръдния си кош.
Къщата светна. Входната врата се отвори в момента, в който той се смъкна от каросерията. На прага се появи мъж по боксерки и бяла тениска с пушка в ръце.
— Какво става тук, по дяволите? — извика той и се втренчи в Шон. — Какво търсиш в камиона ми?
Дулото на пушката заплашително се насочи към него. От вътрешността на къщата долетя яростен кучешки лай.
— Търся си кучето — отвърна Шон и притисна с ръка дрехата си, която бързо овлажняваше. — Бял лабрадор на име Роско. Дойдох на гости на мисис Дюкс, която живее отсреща, а той изскочи от колата и изчезна. Търся го вече цял час. Помислих си, че може би е скочил в каросерията на вашия камион. Имам същия, а той обича да се вози отзад. Това куче е с мен вече осем години и… и просто не знам какво да правя…
Дулото се наведе надолу. На верандата се появи някаква жена с дебел пуловер.
— Нашето куче умря съвсем наскоро — каза мъжът. — Все едно че изгубихме дете. Искате ли да ви помогна в търсенето?
— Благодаря, но старият Роско никак не обича непознати. — Шон извади лист и молив и надраска няколко цифри. — Това е телефонният ми номер. Ще го оставя ей тук, в каросерията. Ако случайно го видите, просто ми звъннете.
— Добре, става.
Шон затисна листчето с голяма кутия от боя, която се търкаляше в каросерията.
— Благодаря и лека нощ. Извинявайте за безпокойството.
— Няма проблем. Дано да го намерите.
Бог да благослови кучкарите.
Не след дълго Шон се добра до колата си и подкара към „Мартас Ин“. Качи се, куцукайки, в стаята си. Явно си беше навехнал глезена, когато скочи от камиона. Съблече ризата и огледа дълбоката кървава драскотина на гръдния си кош. Проклетата верига! Започна да почиства раната. Неизвестно защо имаше чувството, че току-що беше попаднал на убиеца на Тед Бърджин.
Изпи два аспирина и внимателно се отпусна в леглото. Утре със сигурност щеше да бъде схванат. Изруга се наум, че не беше запомнил номера на колата. След което се досети, че изобщо не го беше видял.
Вдигна слушалката и набра Ерик Добкин. Оказа се, че е нощна смяна и в момента патрулира на около двайсет и пет километра от „Мартас Ин“. Добкин изслуша информацията за инцидента, благодари и обеща веднага да започнат издирване на колата и шофьора.
Шон прекъсна връзката и набра мобилния телефон на Мишел. Никой не вдигна. Това беше странно, защото тя не се разделяше с телефона си. Той я набра още веднъж, после остави съобщение да му се обади. Обзе го чувство на безпомощност. Намираше се на стотици километри от нея и не можеше да й помогне. Ами ако тя е в беда?
Отпусна се на възглавницата и направи опит да осмисли нещата, които му се бяха случили. Но не се получи.
22
Мишел приклекна зад седана на Бърджин с ръка на пистолета си. Усети вибрацията на телефона в джоба си, но нямаше как да отговори. Пропълзя към задницата на колата и побутна вратата на гаража. Оказа се заключена. Опипа стената до нея, откри железния лост и рязко го вдигна нагоре. Вратата беше тежка, но тя беше силна. Проблемът не беше в отварянето, а в шума. Беше сигурна, че макарите и стоманеното въже на механизма не са смазвани от години. Така и се оказа. Вратата се повдигна на няколко сантиметра с пронизително скърцане.
Току-що беше издала позицията си, и то без да получи нищо в замяна. Върна вратата на мястото й и пропълзя към предницата на колата. Вратата към къщата беше на крачка от нея, но тя изпита чувството, че точно в този момент няма да е здравословно да минава през нея.