— В такъв случай не прави нищо, което може да я отвори — каза той.
— Няма как да контролирам останалите водачи.
— Виж какво, нали се натискаш да караш? Бъди така добра да се грижиш за моята безопасност и удобно пътуване!
— Слушам, господарю — озъби се тя.
Изминаха километър — два в мълчание, после Мишел се обади:
— Май звучим като стара брачна двойка, а?
— Първо, не сме стари и, второ, не сме брачна двойка! — отвърна Шон. — Освен, разбира се, ако нямаш предвид нещо друго.
Тя се поколеба само за миг.
— Все пак сме спали заедно, нали?
Той понечи да отговори, после се отказа. Резултатът беше някакво неопределено сумтене.
— Това променя нещата — добави Мишел.
— Защо да ги променя?
— Защото не става въпрос само за бизнес. Защото сме прекосили границата между служебното и личното.
Шон се изправи в седалката и свали краката си от таблото, отдалечавайки ги от опасната зона на въздушната възглавница.
— А сега съжаляваш, така ли? — попита той. — Май си забравила, че инициативата беше твоя. Не се ли пъхна гола под завивките ми?
— Не съм казала, че съжалявам. Защото не съжалявам.
— Аз също. Случи се, защото и двамата го искахме.
— Да, добре. И сега какво?
Той се облегна назад и извърна очи към страничния прозорец.
— Не съм сигурен.
— Страхотно. Точно тези думи исках да чуя.
Шон бегло я стрелна с поглед, но това не му попречи да забележи решително вирнатата й брадичка.
— Несигурността ми не означава, че пренебрегвам или омаловажавам случилото се между нас — поясни той. — Но нещата са сложни.
— Естествено. Те винаги са сложни, особено за мъжете.
— Добре. След като са прости за дамите, ще благоволиш ли да споделиш какво трябва да направим?
Тя не отговори.
— Може би трябва да потърсим свещеник и да узаконим нещата, а?
Тя се обърна да го погледне и предницата на форда леко потрепна.
— Сериозно ли говориш? Това ли искаш?
— Просто ти подхвърлям една идея. Защото по всичко личи, че ти нямаш такива.
— Наистина ли искаш да се оженим?
— А ти?
— Бракът би променил нещата.
— И още как.
— Може би не трябва да бързаме.
— Може би.
Тя почука с длан по волана.
— Извинявай, че повдигнах този въпрос.
— Забрави. Освен това току-що уредихме Гейбриъл в добро семейство, което си е голяма промяна. Наистина не трябва да бързаме, поне за известно време. Обратното означава голяма опасност от грешка.
Гейбриъл беше единайсетгодишно момче от Алабама, което Шон и Мишел бяха приютили временно при себе си след убийството на майка му. В момента живееше в семейството на техен добър познат, агент от ФБР. Двамата със съпругата му вече бяха подали документи за осиновяването на момчето.
— Окей — кимна тя.
— Освен това имаме задача. Трябва да се съсредоточим върху нея.
— Тя е на първо място в списъка на приоритетите ти, така ли? Бизнесът за сметка на личния живот?
— Не съвсем. Но ти сама каза, че ни предстои дълго пътуване. Аз от своя страна искам добре да си помисля защо сме тръгнали към единствения затвор със строг режим в страната, в който държат престъпници с психични отклонения, за да разговаряме с един тип, чийто живот наистина виси на косъм.
— Тръгнали сме натам, защото ти и адвокатът му сте стари приятели.
— Да, това действително е една от причините. Ти прочете ли досието на Едгар Рой?
— Държавен служител, живее сам в провинциална Вирджиния — кимна Мишел. — Абсолютно незабележим, преди полицията да открие останките на шест души, погребани в хамбара му. След което животът му престава да бъде незабележим. Уликите са много и неоспорими.
— Така е — кимна Шон. — Открили са го в хамбара с лопата в ръце и пръст по панталона, а шестте трупа са били нахвърляни в яма, която се е готвил да зарие.
— Което доста затруднява маневрите в съда.
— Жалко, че Рой не е политик — промърмори Шон.
— Защо?
По лицето му се разля широка усмивка.
— Ако беше политик, със сигурност щеше да извърти историята в своя полза. Например, като заяви, че всъщност е искал да ги извади от ямата, за да ги спаси. Но вече е било късно, защото са били мъртви. А сега искат да го съдят, защото се е проявил като добър самарянин.