— Кели Пол, значи — отбеляза Шон, погледна часовника си и набра номера на мобилния си телефон, докато Мишел похапваше от рибата и пържените картофи в чинията пред себе си.
— Кели Пол, моля? Здравейте, аз съм Шон Кинг. Работя с Тед Бърджин по случая „Едгар Рой“. Ало?…
Телефонът му изтрака на масата.
— Затвори ли ти? — попита Мишел, след като преглътна хапката панирана камбала.
Той кимна.
— Предполагам, че тя е клиентката.
— Жена?
— Положително звучеше като жена. Попита кой е, след което веднага затвори.
— Мислиш ли, че е научила за смъртта на Бърджин?
— Нямаше начин да разбера. — Той погледна листчето в ръката си. — Ако не греша, този адрес е в Югозападна Вирджиния, на четири час път с кола.
Мишел пресуши чашата студен чай пред себе си.
— Нека си поръчам едно голямо кафе и после тръгваме!
— Чакай малко. Според мен не е разумно да напускаш района. Полицията със сигурност ще поиска да те разпита още веднъж.
— Значи и ти няма да ходиш — отсече тя. — Вече се разделихме веднъж и едва оцеляхме.
— Тук си права — въздъхна Шон и набра някакъв номер. — Фил, обажда ти се Шон Кинг. Как си с времето тази вечер? Искам да разменя две думи с теб. Какво ще кажеш за осем? Чудесно, благодаря ти.
Изключи телефона и направи знак на сервитьорката за сметката.
— Какво си намислил? — изгледа го любопитно Мишел.
— Да се оставя на милостта на прокуратурата с лична молба да свалят заповедта да не напускаш района на Шарлотсвил. Ако не стане, ще трябва да заложа цялото си имущество, за да ти платя гаранцията.
— Според мен и десет процента стигат — поклати глава тя.
— В момента десет процента също ще се отразят зле на финансите ми. Частното разследване гълта страшно много пари. Или пируваш, или гладуваш. А в момента не съм сигурен, че ще покрием дори транспортните си разходи.
— Ами ако не се получи нищо?
— Ще те измъкна в чувал. При всички случаи трябва да се срещнем с тая Кели Пол.
— Според теб тя е ключът, така ли?
— И то единственият. Крайно необходим за смяна на темпото.
24
Шон се върна от срещата с прокурора широко усмихнат. Мишел го чакаше в джипа си.
— Май всичко е наред, а? — подхвърли тя.
— За момента забравят за ареста — тържествуващо отвърна той. — Няма да има съдебно разследване, следователно гаранцията отпада. Свободна си да пътуваш, накъдето ти видят очите. В моята компания, разбира се.
— Добре си се пазарил — рече с уважение тя.
— Така е. Но решителна роля изигра фактът, че ченгетата са открили куршума, който едва не ти е видял сметката.
— Чудесно. Какъв е?
— Ремингтън четирийсет и пети калибър, с метално покритие.
— Различен от онзи, с който беше убит Бърджин — констатира тя. — Един куршум с пълна метална обвивка със сигурност би пробил черепа му.
— Освен това не е дело на онзи, който ми се изплъзна в Мейн. Няма как да е бил на две места едновременно.
— Все още няма заключение от аутопсията на Хилари, нали?
— Няма. Но мога да се обзаложа, че ще открият още един четирийсет и пети калибър в тялото й.
Половин час по-късно вече пътуваха към адреса на Кели Пол с ленд крузъра на Мишел — разбира се, след като Шон върна наетата кола.
Използваха магистрала 64, за да стигнат до пресечката й с магистрала 81, откъдето поеха на юг. Няколко часа по-късно, малко преди границата с Тенеси, напуснаха магистралата и се насочиха на запад, преминавайки през няколко градчета с по един светофар в центъра. Десет минути след като последното от тях остана зад гърба им, Мишел намали и погледна към дисплея на джипиеса.
Шон се прозя и направи справка с часовника си.
— Два и половина през нощта — отбеляза той. — Ако скоро не получа осем часа здрав сън, главата ми ще се разпадне.
— Аз се наспах в ареста — рече Мишел.
— Нищо чудно, защото видях леглото в дома ти. В сравнение с него затворническото ти се е сторило истински лукс.
— Когато беше в същото това легло, не се оплакваше — подхвърли тя.
— По онова време имах други приоритети — не й остана длъжен той.