— Да.
— Изглеждате много по-млада — обади се Мишел.
— Мога да ви уверя, че това не се дължи на благочестив живот — усмихна се тя.
— Мнозина от нас биха казали същото за себе си — отвърна на усмивката й Шон. — За съжаление аз самият изглеждам точно на годините си, а може би и малко отгоре.
— Бях на девет, когато майка ни се разведе с баща ми — продължи Пол. — Малко по-късно се омъжи за бащата на Едгар, а самият той се роди две години по-късно.
— Колко време живяхте в едно семейство?
— Докато заминах да уча в колеж.
— А майка ви и вторият ви баща вече са покойници, така ли?
— Вторият ми баща почина горе-долу по времето, когато заминах да уча. Мама умря преди седем години. От рак.
— А какво се случи с втория ви баща?
— Умря при инцидент.
— Какъв?
— Ами от онези, при които спира дишането.
— А истинският ви баща?
— Той се разведе с мама, когато бях малка. И от тогава не съм чувала за него. Може би това е било причината за развода. Явно не е бил от най-грижовните мъже на света.
— А как получихте разрешение да наемете адвокат на брат си? — попита Шон.
— Еди притежава брилянтен ум. Той не само помни всичко, което е видял, чул или прочел, а може да го възпроизведе с абсолютна точност, до последния детайл, включително датата, часа и минутата. Решаваше всякакви ребуси в рамките на секунди. Просто умът му работи различно, в други измерения. — Жената замълча за момент, после попита: — Знаете ли какво е ейдетична памет?
— Нещо като фотографската памет? — попита Шон.
— Да. Моцарт е имал такава, Тесла — също. Човек с ейдетична памет може да изрецитира повече от сто хиляди знака след десетичната запетая на числото „пи“. По памет. Това е дарба по рождение, дължаща се на някаква генетична особеност, комбинирана със странности в характера. Нещо като уникална мозъчна нагласа, която се среща изключително рядко. Човек не може да се научи на това. Или го имаш, или го нямаш.
— А брат ви притежава ейдетична памет, така ли?
— Дори нещо повече. Никога нищо не забравя, освен това — както вече казах, разгадава мигновено всякакви пъзели. Нещо като „този факт се отразява на следващия факт“ и така нататък. Няма никакво значение колко далечна е връзката помежду им. Все едно че поглежда някаква анаграма за секунда и веднага разгадава всичко, което се крие зад нея. Обикновените хора използват около 1 единайсет процента от капацитета на мозъка си, но коефициентът на полезно действие на Еди е някъде между деветдесет и деветдесет и пет.
— Това звучи внушително — промълви Мишел.
— Той можеше да стане велик в много области.
— Усещам едно „но“ — подхвърли Шон.
— За съжаление не притежава дори капчица здрав разум — кимна Пол. — Никога не е искал. Ако реши, че нещо не го интересува, той просто го пренебрегва, независимо от последиците. Още преди няколко години го накарах да ми направи генерално пълномощно, защото беше забравил да си плаща сметките, да поднови срока на шофьорската си книжка и дори не си беше платил данъците. Не успях да свърша всичко вместо него, но направих каквото можах.
— Но как останахте в сенчестата част на живота му, след като сте се занимавали с всичко това? След ареста му в пресата не се е появила никаква информация нито за сестра, нито за някакви други роднини.
— Нямаше ме дълго време. Не бях се прибирала у дома с години. Освен това нося друга фамилия. Огромната част от помощта ми беше от разстояние.
— И все пак…
— Аз съм затворен човек.
— Това ли е причината да се преместите тук? — попита Мишел.
— Отчасти — кимна Пол и отпи глътка кафе.
— А знаете ли, че убиха и Хилари? — внезапно попита Шон.
26
Кели Пол за пръв път изгуби самообладание. Остави чашата на масата, вдигна ръка към лицето си, после я отпусна обратно.
— Кога? — тихо попита тя.
В тона й се долавяше любопитство, примесено с гняв. И може би мъничко съжаление, помисли си Шон.
— Снощи, в дома на Бърджин.
— Как?
Мишел хвърли кос поглед към Шон, който спокойно отговори:
— Подмамили са я там и са я застреляли. — Приведе се над масата и настойчиво попита: — Имате ли представа какво става, мис Пол?
Жената тръсна глава да прогони мислите си, прокашля се и каза: