— Виждам, че си се върнал от Мейн.
— Едва тази сутрин. Преди две вечери проследих Карла Дюкс до дома й. Трябваше да изясним някои неща.
— Е? Изяснихте ли ги?
— Не, защото забелязах, че имам опашка.
— Какво? — изправи гръб Бънтинг. — Кой беше?
— Беше тъмно и не успях да го огледам добре. За малко не го прегазих, докато се опитвах да избягам. — Замълча за момент, после добави: — Мисля, че беше онзи частен детектив, Шон Кинг.
— Кинг? Какво е търсил там?
— Вероятно е следил Дюкс, мен, а може би и двамата.
— Той видя ли те?
— Може би. Но съм сигурен, че нямаше възможност да различи чертите ми.
— Дали е записал номера на колата ти?
— Вероятно. Но аз веднага го смених с фалшив. Няма да стигне доникъде.
— Впечатлен съм, Ейвъри.
— Благодаря, сър. Исках да бъдете информиран.
— Това ли е всичко?
— Всъщност не — нервно преглътна Ейвъри. — Работата със Стената е на ръба на катастрофата.
— Това вече го знам. Мобилизирах двама бивши Е-петици, а след срещата с Фостър успях да си уредя телефонен разговор с президента. Току-що го проведох. Надявам се, че успях да го обнадеждя. Това ще ни даде малко допълнително време. А ако Фостър направи опит да ме отстрани, неминуемо ще изпадне в глупаво положение.
— Това няма да е за дълго — поклати глава Ейвъри.
— Естествено.
— Но ако Едгар Рой бъде оправдан, проблемите ни ще бъдат решени. Веднага ще го върнем на работа.
Бънтинг стана и се приближи до прозореца с ръце в джобовете.
— Може и да не стане — процеди той.
— Защо?
— Нима си въобразяваш, че правителството на САЩ ще допусне процес срещу Рой? — рязко се обърна Бънтинг.
Ейвъри смутено преглътна.
— А има ли алтернатива? — попита той.
Бънтинг отново се обърна към прозореца и проследи с поглед ято птици, потеглило на юг.
Ех, ако можех да летя, помисли си той. Веднага бих се махнал някъде надалеч, без да поглеждам назад.
— Какво мислиш, Ейвъри? — подхвърли през рамо той.
— Ще го убият ли? — отвърна с въпрос помощникът му.
Бънтинг се върна зад бюрото и смени темата.
— Значи Кинг те е проследил преди две вечери в Мейн, така ли? Ами Максуел?
— Не беше с него.
— А какво правиха след това?
Ейвъри отстъпи малка крачка назад.
— Наблюдението беше прекъснато за известно време, но вече е възстановено — отвърна той.
— За колко време е било прекъснато? — отново се надигна от стола Бънтинг.
— Няколко часа.
— По-точно, Ейвъри! — щракна с пръсти Бънтинг.
— За осем часа и четири минути. В момента пътуват, най-вероятно към фермата на Рой.
— А не мислиш ли, че през тези осем часа те са отскочили до място, което със сигурност би улеснило задачата ни?
— Възможно е, сър. Но моята работа беше друга.
— Добре. От този момент нататък твоята работа е да осигуриш непрекъснато наблюдение. — Бънтинг замълча за миг, после попита: — А шестте трупа във фермата?
— Да?
— Не е ли странно, че нито един от тях не е идентифициран? — Изражението му говореше, че това не е странно, а абсолютно невъзможно.
— Да, така е — кимна Ейвъри. — Личните им данни би трябвало да се съхраняват някъде.
— Но има и още нещо.
— Сър?
— Бройката.
— Бройката ли?
— На труповете. Хайде, върви да си вършиш работата.
Ейвъри се оттегли с озадачено изражение на лицето.
Бънтинг се върна на мястото си, завъртя се заедно със стола и отново погледна навън.
Шест трупа. Не четири, не пет, а точно шест.
По принцип беше човек, който обича играта с числа. Изпитваше силно влечение към статистиката, анализите и заключенията, опиращи се на солидни данни. Но числото шест започваше да го плаши. Никак не го харесваше.
Шест трупа. Програмата Е-шест.
Твърде подозрително, за да бъде съвпадение. И твърде близо до истината.
Май някой си играеше с него.
28
Пътуването до дома на Едгар Рой отне няколко часа. Както обикновено, шофираше Мишел, а Шон гледаше мрачно пред себе си.