— А какво е работил?
— Преди известно време го изтеглиха във Вашингтон.
— В Хувър Билдинг или във ВОБ? — пожела да уточни Мишел. Ставаше въпрос за централата на ФБР и за Вашингтонското оперативно бюро.
— Не — отвърна агентът, поколеба се за момент и добави: — Наистина не трябва да говоря за това, Шон.
— Стига, Бари. Знаеш, че няма да те издам.
— Освен това ви намери билети за онзи мач на „Каубойс“ — напомни му Мишел.
Човекът се ухили.
— Добре, ще ви кажа — кимна той. — Мърдок е в Отряда за борба с тероризма. А за него се изискват много специални умения. — Показалецът му се заби в гърдите на Шон. — Но срещу тази информация отново ще трябва да ме снабдиш с билети, и то на по-добри места!
— Ще видя какво мога да направя.
Следващата им среща беше с местния прокурор. Оказа се, че той вече знае за убийството на Хилари Кънингам.
— Имаш право, Шон — въздъхна той. — Тая работа започва да мирише.
Получиха копие от следственото дело срещу Рой и потеглиха за фермата. Мястото се оказа изключително затънтено, в подножието на планината Блу Ридж, без къщи наоколо. Без котки, без крави. Без нищо. До него се стигаше по тесен черен път. Ленд крузърът на Мишел спря на напуканата земя пред издължената едноетажна къща, изградена изцяло от дървени талпи.
По гредите на верандата все още се виждаха парчета жълта полицейска лента, въпреки че огледите отдавна бяха приключили. На двайсет метра западно от къщата се издигаше двуетажен хамбар с дървен покрив, боядисан в зелено. В дъното на парцела се виждаха кокошарник и дъсчено заграждение, което изглеждаше твърде малко за конюшня.
— Кочина — сбърчи нос Мишел.
— Благодаря за уточнението — иронично я изгледа Шон. — А аз бях готов да приема, че тук са се отглеждали някакви малки кончета.
— Труповете в хамбара?
— Шест на брой. Всичките на бели мъже, все още неидентифицирани.
Входната врата се оказа заключена, но Мишел се справи с нея за по-малко от минута.
Вътрешното разпределение беше просто. Бързо обиколиха стаите. Мишел издърпа една книга от вградената библиотека и погледна корицата.
— Господи! — намръщи се тя. — Не мога да разчета дори дума от това заглавие!
— Е, никой не твърди, че си гений.
— Благодаря за напомнянето.
— Семейни фотографии липсват, следи от конкретни занимания — също. Никакви дипломи, никакви доказателства, че този човек действително е живял тук.
— С изключение на книгите.
— Да, вярно.
— Всъщност това е къщата на родителите му. Може би личните му вещи са някъде другаде.
— Не. Пол спомена, че родителите им са купили фермата, след като са се оженили и преди раждането на момчето. Това е единственият дом, който е имал Рой… — Шон отново огледа обстановката. — Предполагам, че ченгетата са прибрали компютъра му, ако изобщо е имал такъв.
— Правилно предположение.
Насочиха се към хамбара. Вратата беше отключена. Отвориха и влязоха. Просторното помещение беше почти голо. Дървена стълба водеше към вътрешен навес за сено. Над работните маси край стената бяха окачени ръждясали инструменти. В дъното дремеше стар трактор „Джон Диър“.
Мишел насочи вниманието си към купчината пръст до лявата стена, широка около метър и половина.
— Това трябва да е лобното място — прошепна тя.
Шон кимна и тръгна към полузасипаната яма.
— А откъде са знаели къде да търсят? — попита Мишел.
— В материалите по делото е отбелязано, че полицията е получила анонимен сигнал.
— Колко удобно! А някой да си е направил труда да издири автора на сигнала?
— Може би са опитали, но са ударили на камък. СИМ карта за еднократна употреба или нещо подобно. Стандартна процедура на маниаците — разбира се, когато са и извършители на убийството.
Тя описа бавен кръг около мястото, оглеждайки го внимателно като някакъв рядък археологически обект.
— Значи все още не са ги идентифицирали. Може би са били обезобразени, без възможност за снемане дори на отпечатъци?
— Нищо подобно. Просто ги е нямало в базата данни. Понякога и това се случва.
— Кели Пол изглеждаше убедена в невинността на брат си.
— Полубрат — поправи я той.